– Сега ще ви обясня какво всъщност се е случило – казва им той. – Тоя Харисън веднъж влязъл при Тотеро и казал: "Хей, аз съм истински стрелец с възпламеняващ удар! Не съм ли такъв, треньоре? Истински конструктор в играта! Не като оня въшльо Енгстръм! А?" А Тотеро сигурно е спял и не е отвърнал нищо, така че Харисън прекарва остатъка от живота си като си мисли: "Брей! Аз съм истински герой! Истински конструктор в играта!" В баскетболен тим, нали разбирате, когато има един малък, дребен и тромав младок, който не може да направи нищо, той бива наричан конструктор на играта. Не зная къде смята, че е правил всички тия игри! В спалнята си, предполагам.
Рут се смее: той не е сигурен, че е искал тя да реагира така.
– Това не е вярно!
Тренираните длани на Харисън започват да барабанят още по-нервно.
– Той самият ми го каза. Но това не беше нещо, което аз не знаех. Цялото училище го знаеше.
Така ли? Никой изобщо не му е казвал.
Рут се обажда:
– Господи, хайде да не говорим повече за баскетбол. Всеки път, когато изляза с това копеле, ние не говорим за нищо друго.
Той се пита: "Дали върху лицето му се бе появило съмнение и тя казва това само за да го успокои? Дали някъде дълбоко в себе си тя не изпитва съжаление към него?"
Харисън може би мисли, че е по-противен, отколкото подобава на неговата търговско-заседателска учтивост. Той вади цигара и един "Ронсън"[35]от гущерова кожа. Заека се обръща към Маргърит – по начина, по който това действа на нервите по врата му, сякаш зазвънява някакъв звънец, спомня му нещо далечно... кара го да мисли, че той се е обърнал към нея точно по същия начин преди милион години – и казва:
– Вие изобщо не ми отговорихте.
– Глупак, не зная къде е. Предполагам, че си е вкъщи. Бешe болен.
– Само болен или...
Устата на Харисън прави смешна гримаса, едновременно се усмихва и се свива, като че представя за пръв път на свои селски приятели този малък манхатънски трик; той почуква главата си, за да е сигурен, че те "ще разберат".
– "...болен, болен, болен?"
– Във всяко отношение – казва Маргърит.
По лицето ѝ преминава сянка на сериозност, която сякаш се отдалечава нея и Хари, който забелязва това, от другите и ги отнася в странното пространство от преди милион години, от което те се бяха отклонили: някакво особено чувство за виновност пронизва Заека за това, че е тук, а не е там, където никога не е бил. Рут и Харисън насреща, леко оцветени от червената светлина, трепкаща в стакато, изглеждат като призраци, които надзъртат към тях от центъра на ада.
– Скъпа Рут – обръща се към нея Харисън, – как си? Често се безпокоя за тебе.
– Не се безпокой за мен – отвръща тя, но все пак изглежда доволна.
Негърката донася напитките им и Харисън слага своя "Ронсън" с гущеровата кожа до чашата си, сякаш да намекне, че е за продажба.
– Знаеш ли – казва той на Хари със сладка усмивка, като че ли беседваше с някое дете, – че Рут и аз веднъж отидохме заедно до Атлантик сити?
– С още една двойка – пояснява тя на Хари.
– Отвратителна двойка – възкликва Харисън, – която предпочиташе жалкото уединение в своето бунгало пред златната слънчева светлина навън. По-късно мъжът с едва скривана гордост ми довери, че се е наслаждавал на пълен оргазъм единайсет пъти през тоя твърде кратък период oт трийсет и шест часа.
Маргърит се смее:
– Откровено казано, Рони, като те слуша човек как приказваш понякога, ще помисли, че си бил в Харвард.
– Принстън – поправя я той. – Принстън е впечатлението, което искам да оставя. Тук наоколо не ценят кой знае колко Харвард.
Заека поглежда Рут, за да види дали тя все още е с него. С безпокойство забелязва, че второто дайкири е на път, а първото вече е изпразнено. Тя се кикоти:
– Ужасното при тях беше – казва тя, – че го направиха и в колата. Бедният Рони се опитваше да кара през цялото това неделно нощно движение, а аз гледах назад при светлината на стоповете... роклята на Бетси беше вдигната до врата ѝ.
– Не карах из целия път – прекъсва я Харисън. – Спомняш ли си, че накрая ние го заставихме да кара.
Главата му се навежда към нея в потвърждение и розовият му скалп лъсна.
– Да – Рут поглежда в чашата си и отново се изкикотва, може би при мисълта за голата Бетси.
Харисън следи внимателно ефекта от всичко това върху Заека.
– Тоя младеж – продължава той с рекламно спокойния глас, с който се предлага сделка – имаше интересна теория. Той смяташе, че точно в решителния... – как да кажа? – момент трябва да удариш партньора си колкото можеш по-силно право в лицето. Ако, разбира се, си в удобна позиция за това. Иначе удряй където можеш.