Джими Аленсън бързо вдигна поглед.
— Прозорец ли?
Но мистър Сатъртуейт не отговори веднага. Гледаше над главата на Джими към три фигури, които се приближаваха откъм къщата — слабо момиче, придружено от двама мъже. Между мъжете имаше привидна прилика — и двамата бяха високи и мургави, с бронзови лица и остри очи, но отблизо приликата изчезваше. Ричард Скот, ловец и изследовател, беше човек с невероятно ярка индивидуалност и магнетично излъчване. Джон Портър, негов приятел и другар по лов, имаше по-набито телосложение, безизразно лице, сякаш издялано от дърво и замислени сиви очи. Беше тих човек, който се задоволяваше винаги да свири втора цигулка след приятеля си.
А между тях двамата вървеше Мойра Скот, която до преди три месеца се наричаше Мойра О’Конъл. Имаше стройна фигура, големи, изпълнени с копнеж очи и златисточервена коса, която обграждаше дребното й лице като ореол на светица.
„Това дете не трябва да бъде наранявано — каза си мистър Сатъртуейт. — Отвратително би било да се нарани такова дете.“
Лейди Синтия поздрави новодошлите, като размаха последния вик на модата сред слънчобраните.
— Седнете и не прекъсвайте мистър Сатъртуейт — рече тя. — Той тъкмо ни разказва история за призраци.
— Обичам истории за призраци — каза Мойра Скот и се отпусна на тревата.
— За духа на имението Грийнуейс ли става дума? — попита Ричард Скот.
— Да. Знаете ли нещо за него?
Скот кимна.
— Гостувах тук на времето — обясни той. — Преди да се наложи Елиътови да продадат имението. Бдящият рицар, така ли беше?
— Бдящият рицар — повтори тихо жена му. — Харесва ми. Звучи интересно. Моля ви, продължавайте.
Но мистър Сатъртуейт като че ли не искаше да продължи. Той я увери, че всъщност изобщо не е интересно.
— Сега вече ни изработихте, Сатъртуейт — отбеляза саркастично Ричард Скот. — Вашето престорено нежелание да продължите само разпали интереса ни.
В отговор на всеобщото брожение мистър Сатъртуейт беше принуден да продължи.
— Наистина не е кой знае колко интересно — рече извинително той. — Доколкото е известно, в първоначалната история става дума за един рицар, далечен предтеча на семейство Елиът. Жена му имала любовник от пуританите. Съпругът бил убит от любовника в една стая на горния етаж и двамата виновници побягнали. Но, докато бягали, се обърнали, погледнали къщата и видели на прозореца лицето на мъртвия съпруг, което ги наблюдавало. Такава е легендата, но историята е свързана само със стъклото на прозореца в онази стая. На него има необикновено петно, почти незабележимо отблизо, но отдалеч създава впечатление за човешко лице, което гледа навън.
— За кой прозорец става дума? — попита мисис Скот, поглеждайки нагоре към къщата.
— Не се вижда оттук — отговори мистър Сатъртуейт. — От другата страна е, но е бил закован отвътре преди известно време — около четиридесет години, ако трябва да бъда точен.
— Защо са го заковали? Нали според вас призракът не се явява?
— Не се явява — увери я мистър Сатъртуейт. — Предполагам… е, предполагам, че са го направили от суеверие.
Сетне ловко успя да смени темата. Джими Аленсън беше напълно готов да обсъжда египетските гадатели на пясък.
— Повечето от тях са мошеници. Готови са да ти кажат какво ли не за миналото, но за нищо на света не биха се заели с бъдещето.
— Струва ми се, че обикновено е обратното — отбеляза Джон Портър.
— В тази страна е незаконно да се предсказва бъдещето, нали? — намеси се Ричард Скот. — Мойра поиска от една циганка да й предскаже съдбата, но жената й върна шилинга и каза, че нищо не става, или нещо подобно.
— Може би е видяла нещо толкова ужасно, че не е искала да ми го каже — предположи Мойра.
— Не наливайте масло в огъня, мистър Скот — рече безгрижно Аленсън. — Отказвам да повярвам, че над вас тегне лоша съдба.
„Чудя се… — помисли си мистър Сатъртуейт. — Чудя се…“
Той вдигна рязко поглед. Откъм къщата идваха две жени — ниска, набита чернокоса жена, небрежно облечена в нефритовозелено, и висока слаба фигура в кремаво. Първата беше домакинята, мисис Ънкертън, а другата — една жена, за която той често беше чувал, но никога не беше срещал.
— Ето и мисис Ставертън — обяви мисис Ънкертън доволно. — Мисля, че тук всички са приятели.
— Тези хора имат тайнствената дарба да изричат най-ужасните възможни реплики — измърмори лейди Синтия, но мистър Сатъртуейт не я слушаше. Гледаше мисис Ставертън.