Колко спокойна и естествена! Тя започна безгрижно:
— Здрасти! Ричард, не сме се виждали от векове. Съжалявам, че не можах да дойда на сватбата. Това ли е жена ти? Сигурно ви е омръзнало да посрещате всичките обветрени приятели на съпруга си.
Отговорът на Мойра беше учтив и доста плах. Бързо преценяващият поглед на по-възрастната жена с лекота се прехвърли върху друг стар приятел.
— Здрасти, Джон! — Същият спокоен тон, но с лека разлика — топла нотка, която липсваше преди.
И после — внезапна усмивка. Тя я преобрази. Лейди Синтия беше права. Опасна жена! Открити, дълбоки сини очи, но не с типичния за сирените цвят. Едно лице, почти сурово в покой. Една жена с бавен, провлечен глас и внезапна заслепяваща усмивка.
Айрис Ставертън седна. Тя бързо и естествено се превърна в център на групата. Човек чувстваше, че винаги ще бъде така.
Мистър Сатъртуейт беше откъснат от мислите си — майор Потър му предлагаше да се поразходят. Мистър Сатъртуейт по принцип не беше много по разходките, но се съгласи. Двамата се отдалечиха заедно през поляната.
— Разказът ви преди малко беше много интересен — каза майорът.
— Ще ви покажа прозореца — предложи мистър Сатъртуейт.
Поведе го към западната страна на къщата. Там имаше малка, изящна градина. Наричаха я Тайната градина. Това не беше лишено от смисъл, тъй като беше заобиколена от висок вечнозелен жив плет и дори пътят към нея минаваше по зигзагообразна алея между същите високи бодливи храсти.
Но отвътре беше много красива със старомодния чар на оформените лехи, застланите с плоски камъни пътечки и ниската, прекрасно изваяна каменна пейка. Когато стигнаха центъра на градината, мистър Сатъртуейт се обърна и посочи към къщата. Грийнуейс Хауз беше разположена по дължина на изток и на запад. На тази тясна западна стена имаше само един прозорец на първия етаж, почти обрасъл с бръшлян, с помътнели рамки; виждаше се, че е закован отвътре.
— Ето го — каза мистър Сатъртуейт.
Като проточи леко врат, Портър погледна нагоре.
— Хм, виждам само нещо като обезцветяване на една от рамките, нищо повече.
— Твърде близо сме — рече мистър Сатъртуейт. — Има една поляна нагоре в гората, откъдето се открива наистина добра гледка.
Той поведе майора извън Тайната градина и, като зави рязко наляво, навлезе в гората. Беше обзет от истински ентусиазъм на екскурзовод и едва забелязваше, че мъжът до него е разсеян и невнимателен.
— Разбира се, трябваше да направят друг прозорец, когато заковаха този — обясни той. — Новият гледа на юг към поляната, на която седим сега. Струва ми се, че семейство Скот са настанени във въпросната стая. Затова не исках да говоря на тази тема. Мисис Скот може да се почувства нервна, ако разбере, че спи в така наречената „обитавана от духове стая“.
— Да. Разбирам — промълви Портър.
Мистър Сатъртуейт го погледна остро и осъзна, че другият не е чул и дума от онова, което казва.
— Много интересно — рече Потър и удари с пръчката си няколко високо израснали напръстничета. После се намръщи и продължи: — Тя не трябваше да идва. Изобщо не трябваше да идва.
Хората често говореха по този начин на мистър Сатъртуейт. Като че ли беше толкова незначителен, че почти бе лишен от самоличност. Той бе просто идеалният слушател.
— Не — повтори Потър, — тя изобщо не трябваше да идва.
Мистър Сатъртуейт инстинктивно разбра, че събеседникът му не говори за мисис Скот.
— Така ли мислите? — попита той.
Потър поклати глава, като че ли предчувстваше нещо.
— Бях на онова пътуване — каза рязко той. — Отидохме тримата. Скот, аз и Айрис. Тя е прекрасна жена и невероятно добър стрелец. — Замълча за момент. — Защо са я поканили? — сопна се той.
— От неведение — вдигна рамене мистър Сатъртуейт.
Ще има неприятности — каза майорът. — Трябва да сме нащрек… и да направим, каквото можем.
Но сигурно мисис Ставертън…
— Говоря за Скот. — Той направи пауза. — Разбирате ли, трябва да имаме предвид и мисис Скот.
Мистър Сатъртуейт я беше имал предвид през цялото време, но не сметна за необходимо да го сподели, след като събеседникът му напълно я беше забравил по време на разговора.
— Как се е запознал Скот с жена си? — попита той.