В Тайната градина имаше трима души. Двама от тях лежаха на тревата близо до каменната пейка, мъж и жена. Третият беше мисис Ставертън. Тя стоеше до живия плет близо падналите и се взираше в телата с ужасени очи. Държеше нещо в дясната си ръка.
— Айрис — извика Потър. — Айрис, за бога! Какво държиш в ръката си?
Тогава тя погледна надолу към ръката си. На лицето й се изписа учудване и недоумение.
— Пистолет — рече тя изненадано. После, сякаш след безкрайно дълго време, но всъщност едва няколко секунди, добави: — Аз… го вдигнах.
Мистър Сатъртуейт се приближи до мястото, където Ънкертън и Скот бяха коленичили на тревата.
— Лекар… — мърмореше Скот. — Трябва ни лекар.
Но беше твърде късно за лекар. Джими Аленсън, който се беше оплакал, че гадателите на пясък увъртат за бъдещето, и Мойра Скот, на която циганката беше върнала шилинга, лежаха там потънали във вечен сън.
Ричард Скот извърши кратък оглед. Железните нерви на този човек се проявиха и в тази криза. След първия вик на болка отново бе възвърнал самообладанието си.
Той положи нежно жена си на земята.
— Изстрел отзад — отбеляза кратко той. — Куршумът е минал през нея.
После прегледа Джими Аленсън. Неговата рана беше в гърдите и куршумът беше заседнал в тялото.
Джон Потър се приближи до тях.
— Не трябва да докосваме нищо — заяви строго той. — Полицията трябва да го види точно както е сега.
— Полицията? — сепна се Ричард Скот. Очите му се осветиха с внезапен пламък, когато погледна жената, стояща до живия плет. Той направи стъпка към нея, но в същото време Джон Потър направи движение, като че ли да пресече пътя му. За момент изглеждаше, че двамата приятели се дуелират с погледи.
Потър поклати много леко глава.
— Не, Ричард — каза той. — Така изглежда, но грешиш.
Ричард Скот проговори с мъка, облизвайки сухите си устни.
— Тогава защо… тя държи това в ръката си?
И отново Айрис Ставертън промълви със същия безжизнен тон:
— Аз… го вдигнах.
— Полиция — рече Ънкертън и стана. — Трябва да повикаме полиция веднага. Може би вие ще се обадите, Скот? Някой трябва да остане тук — да, сигурен съм, че някой трябва да остане тук.
По своя тих, изискан начин мистър Сатъртуейт предложи да остане. Неговият домакин прие предложението с огромно облекчение.
— Дамите — обясни той. — Трябва да съобщя новините на дамите, на лейди Синтия и съпругата ми.
Мистър Сатъртуейт остана в Тайната градина, гледайки тялото на тази, която преди малко беше Мойра Скот.
„Горкото дете — каза си той. — Горкото дете…“
Припомни си старата фраза, че злото, сторено от хората, ги надживява. Не беше ли по някакъв начин Ричард Скот отговорен за смъртта на невинната си жена? Щяха да обесят Айрис Ставертън, предположи той, въпреки че не му се искаше да мисли за това, но съпругът не носеше ли поне част от вината? Злото, което вършат хората…
И момичето, невинното момиче, беше платило.
Погледна надолу към нея с дълбоко съжаление. Нейното дребно лице беше толкова бяло и замислено; на устните й беше замръзнала полуусмивка. Разпиляната златна коса, изящното ухо. В долната му част имаше петно от кръв. Чувствайки се нещо като детектив, мистър Сатъртуейт предположи, че там е имало обица, откъсната при падането. Той проточи врат напред. Да, беше прав — на другото й ухо висеше малка перлена капка.
Горкото дете, горкото дете!
— И така, сър — каза инспектор Уинкфийлд.
Бяха в библиотеката. Инспекторът, енергичен, проницателен на вид около четиридесетгодишен мъж, довършваше разследванията си. Беше разпитал повечето гости и вече имаше определено мнение по случая. Сега изслушваше майор Потър и мистър Сатъртуейт. Мистър Ънкертън седеше отпуснат в един стол, взирайки се с празен поглед в отсрещната стена.
— Както разбирам, господа — продължи инспекторът, — сте се разхождали. Връщали сте се към къщата по пътека, която заобикаля отляво така наречената Тайна градина. Така ли е?
— Точно така, инспекторе.
— Чули сте два изстрела, а после — женски писък?
— Да.
— След това сте изтичали възможно най-бързо, излезли сте от гората и сте стигнали до входа на Тайната градина. Ако някой е излязъл от градината, могъл е да го направи само през единствения вход. Живият плет е непроходим. Ако някой е изтичал от градината и е завил надясно, би срещнал мистър Ънкертън и мистър Скот. Ако е завил наляво, вие щяхте да го видите. Така ли е?