— Така е — кимна майор Потър. Беше много блед.
— Това като че ли изчерпва нещата — заключи инспекторът. — Мистър и мисис Ънкертън и лейди Синтия Дрейг са седели на поляната, мистър Скот е бил в билярдната зала, която гледа към поляната. Около шест и десет мисис Ставертън излязла от къщата, разменила една-две думи с онези, които седели там и завила зад ъгъла към Тайната градина. Две минути по-късно се чули изстрелите. Мистър Скот изскочил от къщата и заедно с мистър Ънкертън изтичали до Тайната градина. В същото време вие и мистър… ъ-ъ-ъ… Сатъртуейт сте дошли от противоположната посока. Мисис Ставертън е била в Тайната градина с пистолет в ръка, от който е било стреляно два пъти. Според мен тя е застреляла първо дамата в гръб, както е седяла на пейката. И когато капитан Аленсън е скочил към нея, го е застреляла в гърдите, докато се е приближавал. Разбирам, че е имало… по-ранна връзка между нея и мистър Ричард Скот.
— Долна лъжа — заяви Потър.
Гласът му се извиси, рязък и груб. Инспекторът не каза нищо, само поклати глава.
— Каква е нейната версия? — попита мистър Сатъртуейт.
— Тя казва, че е отишла в Тайната градина, за да остане замалко сама. Точно преди да завие зад ъгъла, чула изстрелите. Влязла през входа, видяла пистолета, който лежал в краката й и го вдигнала. Никой не е минал покрай нея и не е видяла никого в градината, освен двете жертви. — Инспекторът направи пауза. — Така твърди тя и макар че я предупредих, настоява да даде показания.
— Ако тя твърди така — заяви майор Потър с все още смъртно бледо лице, — значи това е истината. Познавам Айрис Ставертън.
— Е, сър — каза инспекторът, — по-късно ще имаме много време за подробностите. Междувременно трябва да изпълня дълга си.
С рязко движение Портър се обърна към мистър Сатъртуейт.
— Не можете ли да помогнете? Направете нещо!
Мистър Сатъртуейт не можеше да не се почувства извънредно поласкан. Към него беше отправен зов за помощ — към него, най-незначителния сред хората — и то от човек като Джон Портър.
Тъкмо щеше да измърмори със съжаление отговора си, когато Томпсън, лакеят, влезе с визитна картичка върху поднос и я поднесе на господаря си с почтително покашляне. Мистър Ънкертън все още седеше сгушен на стола, без да взема участие в това, което ставаше около него.
— Казах на господина, че може би няма да можете да го приемете, сър — промърмори Томпсън. — Но той настоя, че има уговорка и че е много спешно.
Ънкертън взе картичката.
— Мистър Харли Куин — прочете той. — Спомням си, че искаше да ме види заради една картина. Наистина се уговорих с него, само че сега…
Но мистър Сатъртуейт вече беше поел топката.
— Мистър Харли Куин ли казахте? — извика той. — Колко необикновено! Колко необикновено, наистина! Майор Портър, вие ме попитахте дали мога да ви помогна. Мисля, че мога. Мистър Куин е мой приятел — или може би трябва да кажа познат. Забележителен човек.
— Някой криминалист-аматьор, предполагам — вметна презрително инспекторът.
— Не — възпротиви се мистър Сатъртуейт. — Изобщо не е такъв. Но има сила, почти мистериозна сила, да ви накара да осъзнаете онова, което сте видели със собствените си очи, да си изясните онова, което сте чули със собствените си уши. Нека поне го поставим в течение на случая и да видим какво ще каже.
Мистър Ънкертън хвърли бърз поглед към инспектора, който само изсумтя и погледна към тавана. Тогава домакинът кимна на Томпсън, който излезе от стаята и се върна, съпроводен от висок, слаб непознат.
— Мистър Ънкертън? — ръкува се непознатият. — Съжалявам, че ви безпокоя в такъв момент. Трябва да оставим разговора си относно картината за друг път. О! Моят приятел, мистър Сатъртуейт. Още ли сте такъв почитател на драмата, както обикновено?
Лека усмивка се плъзна за момент по устните на непознатия, докато произнасяше последните думи.
— Мистър Куин — започна мистър Сатъртуейт развълнувано, — тук се разиграва драма и точно сега сме в кулминацията й. Двамата с моя приятел, майор Портър, бихме искали да чуем вашето мнение за нея.
Мистър Куин седна. Лампата с червен абажур хвърляше широка лента цветна светлина върху карираното му палто и оставяше лицето му в сянка, като че ли носеше маска.
Мистър Сатъртуейт нахвърли накратко основните щрихи на трагедията. След това замълча, очаквайки трепетно думите на оракула.