Но мистър Куин само поклати глава.
— Тъжна история — рече той. — Тъжна, потресаваща трагедия. Липсата на мотив я прави много интригуваща.
Ънкертън се взря в него.
— Вие не разбирате — каза той. — Свидетел е чул мисис Ставертън да заплашва Ричард Скот. Тя е изпитвала силна ревност от жена му. Ревността…
— Съгласен съм — кимна мистър Куин. — Ревността е като обладаване от демони. Едно и също е. Но вие не ме разбрахте. Нямах предвид убийството на мисис Скот, а това на капитан Аленсън.
— Прав сте — извика Портър, като скочи от мястото си. — Това е слабото място. Ако Айрис изобщо е искала да застреля мисис Скот, щяла е да я издебне някъде сама. Не, ние сме на погрешен път. И мисля, че виждам друго разрешение. Само тези трима души са били в Тайната градина. Фактът е безспорен. Но си представям развитието на трагедията по друг начин. Да предположим, че Джими Аленсън застрелва първо мисис Скот и после себе си. Възможно е, нали? Той изпуска пистолета, докато пада. Мисис Ставертън го намира на земята и го вдига, както самата тя твърди. Как ви се струва?
Инспекторът поклати глава.
— Не става, майор Портър. Ако капитан Аленсън беше стрелял в себе си от упор, по дрехата му щеше да има нагар.
— Може да е държал пистолета на една ръка разстояние.
— Защо да го прави? Не звучи смислено. Освен това няма мотив.
— Може би внезапно е загубил ума си — промърмори не твърде убедено Портър. Замълча отново, сетне като че ли изведнъж събра сили и предизвикателно попита: — Е, мистър Куин?
Последният поклати глава.
— Не съм магьосник. Не съм дори криминалист. Но ще ви кажа едно: вярвам в ценността на впечатленията. По време на всяка криза винаги има един момент, който се откроява сред останалите, една картина, която остава, след като всичко друго е избледняло. Мисля, че мистър Сатъртуейт трябва да е бил най-непредубеденият наблюдател сред присъстващите. Ще се опитате ли да се върнете назад, мистър Сатъртуейт и да ни разкажете за момента, който ви е направил най-силно впечатление? Когато чухте изстрелите ли беше? Или когато за пръв път видяхте труповете? А може би когато забелязахте пистолета в ръката на мисис Ставертън? Освободете ума си от всички стандартни представи за значимост и ни кажете.
Мистър Сатъртуейт съсредоточи поглед върху лицето на мистър Куин, също както някой ученик, повтарящ урок, в който не е сигурен.
— Не — изрече бавно той. — Нито един от изброените. Моментът, който винаги ще помня, е, когато по-късно стоях сам до труповете и гледах мисис Скот. Тя лежеше на една страна. Косата й беше разпиляна. На нежното й ухо имаше петънце кръв.
И още докато го произнасяше, разбра, че е казал нещо страшно важно.
— Кръв на ухото й? Да, спомням си — каза бавно Ънкертън.
— Обицата й трябва да се е откъснала, докато е падала — обясни мистър Сатъртуейт.
Но предположението му прозвуча доста неправдоподобно.
— Тя лежеше на лявата си страна — каза Портър. — Предполагам, че е било това ухо?
— Не — възрази бързо мистър Сатъртуейт. — Беше дясното й ухо.
Инспекторът се прокашля.
— Намерих това в тревата — оповести той и показа на всички златна халкичка.
— Господи! Тя не може да се е разбила на парчета само от падането. По-скоро е била простреляна от куршум.
— Така е било — извика мистър Сатъртуейт. — Бил е куршум. Сигурно е било така.
— Имало е само два изстрела — каза инспекторът. — Един куршум не би могъл едновременно да закачи ухото й и да я прониже в гърба. И ако единият изстрел е отнесъл обицата, а вторият я е убил, не би могъл да убие също и капитан Аленсън — освен ако той не е стоял близо пред нея. Много близо с лице към нея. О, не, не дори тогава, освен ако…
— Освен ако тя не е била в прегръдките му, щяхте да кажете — допълни мистър Куин със странна усмивчица. — А защо не?
Всички се взряха един в друг. Идеята беше толкова нова — Аленсън и мисис Скот… Ънкертън изрази гласно това чувство.
— Та те едва се познаваха — промърмори той.
— Не знам — промълви замислено мистър Сатъртуейт. — Може да са се познавали по-добре, отколкото ние мислехме. Лейди Синтия каза, че той я е спасил от скука в Египет миналата зима, а вие — той се обърна към Потър, — вие ми казахте, че Ричард Скот се е запознал с жена си в Кайро миналата зима. Може наистина да са се познавали много добре…