— Така се казва, сър. Да не би да ви е приятел?
— О, да! Да, наистина. — Тръпнещ от вълнение мистър Сатъртуейт даже и не допусна, че на света може да има и друг човек с такова име. Изобщо не се усъмни. По някакъв странен начин новината съвпадаше с думите на човека от гаража. „Хора, които идват и си отиват…“ — много подходящо определение за мистър Куин. А и името на странноприемницата също изглеждаше много подходящо.
— Боже господи! — възкликна мистър Сатъртуейт. — Колко странно. Да се срещнем така неочаквано! Мистър Харли Куин, нали?
— Точно така, сър. Това е трапезарията, сър. А! Ето го и господина.
Висок, мургав и усмихнат, мистър Куин се надигна от масата, на която седеше, и с добре познатия глас изрече:
— О, мистър Сатъртуейт! Ето че пак се виждаме. Неочаквана среща, нали?
Мистър Сатъртуейт топло се ръкува с него.
— Радвам се. Наистина, много се радвам. Оказва се, имал съм късмет, че колата ми се повреди. Дълго ли ще останете тук?
— Само една нощ.
— Значи наистина имам късмет.
Мистър Сатъртуейт седна срещу приятеля си с лека доволна въздишка и погледна мургавото усмихнато лице срещу себе си с радостно очакване.
Събеседникът му леко поклати глава.
— Уверявам ви — каза той, — че не мога да извадя аквариум със златна рибка или заек от ръкава си.
— Жалко — отговори мистър Сатъртуейт, леко сепнат. — Да, трябва да призная, че аз като че ли съм започнал да очаквам от вас такова нещо. Приличате ми на магьосник. Ха-ха, така ви виждам. Като магьосник.
— И все пак — отбеляза мистър Куин, — вие правите изумителните фокуси, не аз.
— О — възрази припряно мистър Сатъртуейт, — но аз не мога да ги правя без вас. Липсва ми… да кажем, вдъхновение.
Мистър Куин усмихнато поклати глава.
— Думата е твърде силна. Само ви подавам нужната реплика в пиесата — това е всичко.
В този момент съдържателят на странноприемницата влезе с хляб и буца жълто масло. Докато поставяше храната на масата, блесна внезапна светкавица, последвана от гръмотевица почти над главите им.
— Страшна нощ, господа.
— В една такава нощ… — започна мистър Сатъртуейт и спря.
— Странно — каза съдържателят, — точно това се канех да кажа. В една такава нощ капитан Харуел доведе булката си вкъщи, ден преди да изчезне завинаги.
— О! — извика внезапно мистър Сатъртуейт. — Ама разбира се!
Беше си спомнил. Вече знаеше откъде му е познато името Къртлингтън Малет. Преди три месеца беше изчел всички подробности за невероятното изчезване на капитан Ричард Харуел. Както и другите читатели на вестниците в цяла Великобритания, и той се беше озадачавал от подробностите около изчезването, и, също като всеки друг британец, беше съставял свои собствени хипотези.
— Разбира се — повтори той. — Точно в Къртлингтън Малет се беше случило.
— Той беше отседнал при мен по време на лова миналата зима — заяви съдържателят. — О, добре го познавах. Симпатичен млад джентълмен, който като че ли нямаше никакви грижи. Смятам, че е бил убит. Колко пъти ги виждах да се прибират на конете си вкъщи, двамата с мис Льо Куто. Всички в селото говореха, че ще излезе нещо от връзката им и точно така стана. Тя бе много красива млада дама и хората тук я одобряваха, макар да бе чужденка — канадка. О, тук има някаква тъмна история. Никога няма да разберем какво точно се е случило. Но това наистина я съсипа. Сигурно знаете, че тя продаде къщата и замина зад граница. Не можа да понесе всички да я сочат с пръст, макар че нямаше никаква вина, горкото момиче! Тъмна история. Това мога да кажа.
Той поклати глава, после, като си спомни внезапно за задълженията си, излезе забързано от стаята.
— Тъмна история — повтори тихо мистър Куин.
Тонът му подейства предизвикателно на мистър Сатъртуейт.
— Да не би да смятате, че можем да разрешим загадката, която и Скотланд Ярд не успя да разкрие? — попита остро той.
Събеседникът му направи характерен жест.
— Защо не? Минало е време. Три месеца. Има разлика.
— Странна е тази ваша идея — бавно каза мистър Сатъртуейт, — че след време нещата се виждат по-добре, отколкото в момента на събитието.
— Колкото повече време е минало, толкова повече нещата идват на мястото си. Виждат се истинските връзки между тях.
Възцари се мълчание, което продължи няколко минути.
— Не съм сигурен — започна колебливо мистър Сатъртуейт, — дали още си спомням ясно фактите.