— Доколкото било известно — допълни замислено мистър Куин.
Мистър Сатъртуейт кимна в знак на съгласие.
— Стигаме до това какво, в крайна сметка, изобщо е известно за капитан Харуел? Когато полицията разровила неговото минало, се сблъскала с твърде оскъден материал. Кой е Ричард Харуел? Откъде е дошъл? Сякаш се появил като гръм от ясно небе. Бил прекрасен ездач и сравнително заможен. Никой в Къртлингтън Малет не си направил труда да научи нещо повече за него. Мис Льо Куто нямала родители или настойници, които да проучат положението и изгледите за бъдещето на годеника й. Тя била господарка сама на себе си. По тази точка теорията на полицията била твърде определена. Богато момиче и дързък натрапник. Старата позната история! Но не било точно така. Мис Льо Куто наистина нямала родители или настойници, но имала прекрасна фирма от адвокати в Лондон, която защитавала интересите й. Техните показания задълбочават мистерията още повече. Елинър Льо Куто пожелала да прехвърли една сума на името на бъдещия си съпруг, но той отказал. Заявил, че той самият също е заможен. Доказано било убедително, че Харуел никога не е взел и пени от парите на съпругата си. Нейното състояние останало недокоснато. Така че явно не е бил обикновен мошеник, но дали пък не е преследвал изкусно по-далечна цел? Дали не се е канел да я шантажира в бъдеще, в случай че някога Елинър Харуел пожелае да се омъжи за друг? Трябва да призная, че нещо подобно ми минаваше през ум. Винаги ми се е струвало, че това е най-правдоподобното обяснение — до тази вечер.
Мистър Куин се наведе напред подканващо.
— До тази вечер ли?
— Да. Тази хипотеза вече не ме задоволява. Как е успял да изчезне така внезапно и безследно в този ранен час, когато всички работници отиват на работа? При това гологлав.
— Няма съмнение по последната точка, тъй като градинарят го е видял, нали?
— Да, градинарят, Джон Матиас. Дали пък оттук няма да изскочи нещо?
— Полицията не би го пропуснала — отбеляза мистър Куин.
— Разпитвали са го подробно. Той нито веднъж не се поколебал в твърдението си. Излязъл от къщичката си в седем, за да отскочи до парниците и се върнал, в осем без двадесет. Прислужниците в къщата са чули предната врата да се хлопва около седем и петнадесет. Това указва времето, когато капитан Харуел е напуснал къщата. О, знам какво си мислите…
— Наистина ли? — поинтересува се мистър Куин.
— Или поне допускам. Достатъчно време за Матиас, за да свърши с господаря си. Но защо, защо? И ако е така, къде е скрил трупа?
Съдържателят влезе, понесъл голямо блюдо.
— Съжалявам, че ви накарах да чакате, господа.
Постави на масата огромна пържола, а до нея — съд, препълнен с хрупкави златисти картофи. Ароматът, носещ се от блюдата погъделичка обонянието на мистър Сатъртуейт. Почувства се по-добре.
— Чудесна вечеря — зарадва се той. — Направо чудесна. Тъкмо обсъждахме изчезването на капитан Харуел. Какво стана с градинаря, Матиас?
— Премести се в Есекс, мисля. Не пожела да остане тук. Някои хора го гледаха накриво, нали знаете. Макар че според мен той няма нищо общо.
Мистър Сатъртуейт си отряза от пържолата. Мистър Куин последва примера му. Съдържателят като че ли нямаше нищо, против да поостане и да си побъбри с тях. Мистър Сатъртуейт не възразяваше.
— Този Матиас — започна той. — Какъв човек беше?
— На средна възраст. Трябва да е бил силен някога, но тогава беше изгърбен и скован от ревматизъм. Много тежко заболяване, често го мъчеше и не го биваше за никаква работа. Според мен мис Елинър го държеше от добрина. Едва ли е бил много полезен като градинар, макар че жена му вършеше добра работа в къщата. Готвеше и помагаше в домакинството.
— Каква жена беше тя? — попита бързо мистър Сатъртуейт.
Отговорът на съдържателя го разочарова.
— Най-обикновена. На средна възраст, една строга такава. Освен това глуха. Не че ги познавах особено добре. Бяха само от месец тук, когато това се случи. Но казват, че на времето е бил рядко добър градинар. Мис Елинър имала чудесни препоръки за него.
— Тя интересуваше ли се от градинарство? — попита тихо мистър Куин.
— Не, не бих казал, поне не като някои от дамите тук, които плащат луди пари на градинарите и прекарват цялото си време, пълзейки на колене. На това му викам глупост. Разбирате ли, мис Льо Куто не идваше тук често, освен за лова през зимата. През останалото време беше в Лондон и там, по чужбинските курорти, където, казват, французойките не смеят да се потопят във водата по-нагоре от пръстите на краката си, за да не си развалят костюмите. Поне така съм чувал.