Мистър Сатъртуейт се усмихна.
— Нямаше ли… ъъъ… някаква жена около капитан Харуел? — попита той.
Въпреки че първата му хипотеза беше разклатена, той не се отказваше от идеята си.
Мистър Уилям Джоунс поклати глава.
— Нямаше нищо такова. Не съм чувал. Това си е мрачна загадка.
— А вашето обяснение? Вие какво мислите? — настоя мистър Сатъртуейт.
— Аз ли какво мисля?
— Да.
— Не знам какво да мисля. Смятам, че е бил убит, но от кого — не мога да кажа. Господа, ще ви поднеса сиренето.
Излезе от стаята, изнасяйки празните съдове. Бурята, която беше поутихнала, изведнъж избухна с удвоена мощ. Назъбена светкавица, последвана непосредственост силен гръм, накара мистър Сатъртуейт да подскочи. Преди да утихне последният отзвук на гръмотевицата, в стаята влезе младо момиче, което носеше обещаното сирене.
Тя беше висока, мургава и хубава, макар и малко намусена. Приликата й със съдържателя на „Звънчетата на клоуна“ беше достатъчна, за да стане ясно, че му е дъщеря.
— Добър вечер, Мери — поздрави я мистър Куин. — Бурна нощ.
Тя кимна и измърмори:
— Мразя тези бурни нощи.
— От бурите ли се страхувате? — попита мило мистър Сатъртуейт.
— Да се страхувам от бури? Не и аз! От малко неща се страхувам на този свят. Но бурята ги отприщва. И започват да говорят — все едно и също, като папагали. Татко винаги започва пръв. „Напомня ми за нощта, когато бедният капитан Харуел…“ И така нататък, и така нататък. Какъв смисъл има? Не могат ли просто да забравят?
— Такива неща се забравят едва, когато се изяснят — отбеляза мистър Куин.
— Но това не е ли ясно? Ами ако той просто е пожелал да изчезне? Тези изтънчени господа го правят понякога.
— Смятате, че е изчезнал по своя воля?
— А защо не? В това има повече смисъл, отколкото в предположението, че добросърдечен човек като Стивън Грант го е убил. За какво да го убива, бих искала да знам? Стивън си е пийнал малко повечко един ден, поразвързал си езика пред него и бил изхвърлен. Но какво от това? Намерил си е друга, не по-лоша работа. Нима може да е причина за хладнокръвно убийство?
— Но нали полицията е била напълно убедена в неговата невинност? — намеси се мистър Сатъртуейт.
— Полицията! Какво значение има полицията! Когато Стивън влезе в бара вечер, всички го гледат враждебно. Те всъщност не вярват, че той е убил Харуел, но не са напълно сигурни. Затова го гледат под око и стоят настрана. Мислите ли, че е приятно хората да се отдръпват от теб, като че ли си различен с нещо от останалите? Защо татко не иска и да чуе за нашата женитба със Стивън? „Можеш да си намериш по-добра партия, моето момиче. Нямам нищо против Стивън, но… е, не се знае!“ — Тя замълча, дишайки неравно от вълнение. — Това е жестоко! Жестоко е! — избухна тя. — Стивън?! Та той и на мравката път прави! А през целия му живот ще има хора, които ще мислят, че го е сторил. Това го кара да се затваря в себе си и да не вярва на никого. Не предполагам — сигурна съм. И колкото по-особено се държи той, толкова повече хората ще си мислят, че нещо не е наред.
Тя замълча отново. Погледът й се спря върху лицето на мистър Куин, като че ли нещо в него беше предизвикало нейното избухване.
— Нищо ли не може да се направи? — попита мистър Сатъртуейт.
Наистина бе разстроен. Тази история като че ли беше предопределена. Тъкмо защото доказателствата срещу Стивън Грант бяха неясни и недостатъчни, опровергаването им ставаше още по-трудно.
Девойката се обърна към него.
— Само истината може да му помогне — извика тя. — Само ако капитан Харуел можеше да се намери, да се върне… Ако можеше да се разбере какво наистина се е случило…
Чу се звук, който силно напомняше ридание и тя бързо излезе от стаята.
— Хубаво момиче — отбеляза мистър Сатъртуейт. — Колко тъжна история. Бих искал… много бих искал да можехме да направим нещо.
Неговото нежно сърце беше смутено.
— Правим, каквото можем — каза мистър Куин. — Все още има половин час, преди да сте готов да тръгнете.