На вратата на трапезарията се почука и Мастърс влезе.
— Колата е отвън, сър — съобщи той.
Мистър Сатъртуейт стана. Последва го и мистър Куин, който се приближи до прозореца и дръпна завесите. В стаята нахлу лунна светлина.
— Бурята е свършила — забеляза той.
Мистър Сатъртуейт си слагаше ръкавиците.
— Другата седмица ще вечерям с комисаря — каза той важно.
— Ще изложа хипотезата си пред него.
— Няма да е трудно да се докаже или обори — отбеляза мистър Куин. — Едно сравняване на предметите в Ашли Грейндж със списък, предоставен от френската полиция…
— Точно така — потвърди мистър Сатъртуейт. — Много лош късмет за мистър Брадбърн, но…
— Вярвам, че той ще преживее загубата — успокои го мистър Куин.
Мистър Сатъртуейт му подаде ръка.
— Довиждане. Не мога да ви опиша колко съм щастлив от тази неочаквана среща. Утре ли казахте, че заминавате?
— Може би още тази нощ. Моята работа тук е свършена, нали разбирате, аз просто идвам и си отивам.
Мистър Сатъртуейт си спомни, че беше чул същите думи по-рано тази вечер. Твърде любопитно.
Излезе при колата и чакащия Мастърс. През отворената към бара врата долетя гласът на съдържателя, плътен и самодоволен.
— Тъмна история — казваше той. — Тъмна история и това си е.
Той не използува думата „загадъчна“. Неговото определение бе с доста по-различен смисъл. Мистър Уилям Джоунс беше изискан човек, който подбираше прилагателните според компанията си. Компанията в бара харесваше цветистите прилагателни.
Мистър Сатъртуейт се настани удобно в просторната лимузина. Беше изпълнен с триумф. Видя младата Мери да излиза на стъпалата и да застава под скърцащия знак на странноприемницата.
„Тя няма представа — каза си мистър Сатъртуейт. — Няма представа какво смятам да направя!“
Табелката на „Звънчетата на клоуна“ леко се поклащаше от вятъра.
Глава IV
Небесно знамение
Съдията бе към края на речта си пред съдебните заседатели.
— Господа, почти изчерпах онова, което исках да ви кажа. Вземете предвид доказателствата и се произнесете дали случаят е изяснен дотолкова, че можете да признаете този човек за виновен в убийството на Вивиан Барнаби. Чухте показанията на слугите за онзи момент, в който е проехтял изстрелът. Те всички са единодушни по този въпрос. Видяхте писмото, написано от Вивиан Барнаби до обвиняемия сутринта на същия този ден, петък, 13 септември — писмо, което защитата не се опита да оспори. Чухте показанията, че задържаният отначало отричал, че е бил в Диъринг Хил, а по-късно, след като полицията представила доказателства, признал, че е бил там. Имайте предвид този факт, когато правите заключенията си. В този случай липсват преки доказателства. Сами трябва да установите мотива, начина на извършване на престъплението, както и вероятността да е извършено от друг. Твърдението на защитата е, че някакво непознато лице е влязло в музикалния салон, след като обвиняемият го е напуснал, и е застреляло Вивиан Барнаби с пушката, която, по странна разсеяност, обвиняемият е забравил там. Чухте версията на обвиняемия относно причината, която е забавила с половин час прибирането му вкъщи. Ако версията на обвиняемия ви се струва неправдоподобна и сте убедени, извън всякакво съмнение, че в петък, 13 септември, обвиняемият е прострелял отблизо с пушката си Вивиан Барнаби в главата, с цел да я убие, тогава, господа, вашата присъда трябва да бъде „виновен“. Ако, от друга страна, имате някакви основателни съмнения, ваш дълг е да оправдаете задържания. Сега ще ви помоля да се оттеглите в стаята си, да се посъветвате и да ме уведомите, когато стигнете до заключение.
Съдебните заседатели отсъстваха по-малко от половин час. Те се върнаха с присъдата, която за всички изглеждаше предрешена — „виновен“.
Като я чу, мистър Сатъртуейт напусна съда с намръщено и замислено лице.
Обикновените съдебни процеси за убийство не го привличаха. Беше твърде изискан, за да се интересува от отблъскващите подробности на повечето престъпления. Но случаят Уайлд бе различен. Младият Мартин Уайлд беше човек, който изцяло отговаряше на определението „джентълмен“, а жертвата, младата съпруга на Джордж Барнаби, беше негова лична позната.