Мислеше си за всичко това, докато вървеше по улица Холборн. Полута из някакви тесни улички по посока на Сохо. На една от тях имаше малък ресторант, познат на малцина избраници, сред които бе и той. Не беше евтин — напротив, беше много скъп, тъй като обслужваше изключително изтънчения вкус на разглезените ценители. Вътре бе тихо. Не бе допуснато спокойната атмосфера да бъде нарушена от някакъв джаз. Беше доста тъмно и келнерите изникваха с тихи стъпки от здрача, понесли сребърни блюда, като че ли извършват някакъв свещен ритуал. Ресторантът се казваше „Арлекино“.
Все още замислен, мистър Сатъртуейт влезе в „Арлекино“ и потърси любимата си маса, закътана в един далечен ъгъл. Поради падащия здрач не забеляза, преди да се е приближил, че тя вече е заета от висок мургав мъж, чието лице беше в сянка, а странната игра на сенките от цветното стъкло на прозореца превръщаше скромното му облекло в нещо като пъстър костюм на шут.
Мистър Сатъртуейт понечи да му обърне гръб, но точно в този момент непознатият направи леко движение и той го позна.
— Боже Господи! — възкликна мистър Сатъртуейт, който имаше слабост към старомодните изрази. — Та това е мистър Куин!
Три пъти вече беше срещал мистър Куин и всеки път срещата им бе при странни обстоятелства и водеше до необичайни резултати. Загадъчна личност беше този мистър Куин, умееше да показва на хората неща, които винаги са знаели, но в съвършено различна светлина.
Изведнъж мистър Сатъртуейт се почувства развълнуван, приятно развълнуван. Неговата роля беше тази на зрителя и това му беше известно, но понякога в компанията на мистър Куин той имаше чувството, че е актьор, и при това в една от главните роли.
— Много ми е приятно — каза той, сияещ с всички бръчици на суховатото си лице. — Наистина много ми е приятно. Надявам се, че нямате нищо против да се присъединя към вас?
— Бих се радвал — отвърна мистър Куин. — Както виждате, все още не съм започнал вечерята си.
Един учтив главен келнер изплува от сенките. Мистър Сатъртуейт, както подхожда на човек с изискан вкус, се посвети изцяло на избора. След няколко минути главният келнер с лека одобрителна усмивка се отдалечи и един млад помощник започна свещенодействията си. Мистър Сатъртуейт се обърна към мистър Куин.
— Идвам от Олд Бейли — започна той. — Тъжна работа, бих казал.
— Признаха ли го за виновен? — попита мистър Куин.
— Да. Съдебните заседатели се съвещаваха само половин час.
Мистър Куин кимна.
— Неизбежен резултат при тези доказателства — отбеляза той.
— И все пак… — започна мистър Сатъртуейт и замълча.
Мистър Куин довърши изречението вместо него.
— И все пак вие сте на страната на обвиняемия? Това ли щяхте да кажете?
— Като че ли да. Мартин Уайлд е приятен младеж. Трудно е да се повярва такова нещо за него. Но в последно време много приятни младежи се оказват особено отблъскващи и хладнокръвни убийци.
— Твърде много — съгласи се тихо мистър Куин.
— Моля? — попита мистър Сатъртуейт, леко озадачен.
— Твърде много, за да бъде и Мартин Уайлд от тях. Още от началото имаше тенденция да се разглежда неговият случай просто като още един от серията еднотипни престъпления: мъж, който се опитва да се освободи от една жена, за да се ожени за друга.
— Е — възрази колебливо мистър Сатъртуейт. — Според доказателствата…
— О! — прекъсна го бързо мистър Куин. — Като че ли не съм се запознал с всички доказателства!
Мистър Сатъртуейт внезапно възвърна самоувереността си. Почувства внезапен прилив на сили. Изкушаваше се да се изяви драматично.
— Нека се опитам да ви представя случая. Познавах семейство Барнаби, нали разбирате. Наясно съм с особените обстоятелства. С мен ще можете да надникнете зад сцената, да погледнете събитията отвътре.
Мистър Куин се надвеси над масата и окуражително му се усмихна.
— Ако изобщо някой може да ми изясни нещата, това сте вие, мистър Сатъртуейт — промърмори той.
Мистър Сатъртуейт сграбчи с двете си ръце масата. Почувства се с приповдигнат дух, готов да надмине себе си. В момента той беше просто артист — артист, чието изразно средство бяха думите.
Бързо, с няколко широки щрихи, той нахвърли картината на живота в Диъринг Хил. Сър Джордж Барнаби, възрастен господин и голям скъперник. Човек, който постоянно се суети за дреболии. Човек, който навива всичките си часовници в петък следобед, който плаща сметките си всеки вторник сутринта и който всяка вечер проверява дали вратата е заключена. Педантичен човек.