От сър Джордж той се прехвърли върху лейди Барнаби. Представи нещата в по-меки краски, но с не по-слаба увереност. Беше я виждал само веднъж, но впечатлението му от нея беше ярко и трайно. Сияйно създание и трогателно млада. Дете в капан, така я описа той.
— Тя го мразеше, разбирате ли? Омъжила се за него, преди да разбере какво прави. А сега…
Била отчаяна. Не знаела към кого да се обърне. Нямала собствени пари и била напълно зависима от по-възрастния си съпруг. Но все пак бе дръзко създание, още несигурна в собствените си сили, с красота, която беше повече обещание, отколкото реалност. И била алчна. Мистър Сатъртуейт определено го беше забелязал. Заедно с дързостта си тя притежаваше и алчност, която я караше да се вкопчва в живота.
— Не познавах Мартин Уайлд — продължи мистър Сатъртуейт. — Но бях чувал за него. Живее на по-малко от миля. Занимава се с фермерство. А тя също се интересуваше от фермерство — или се преструваше. Ако питате мен, преструваше се. Мисля, че виждаше в него единствения си път за бягство и се вкопчи алчно в него, както би направило някое дете. Това можеше да свърши само по един начин. Знаем какъв е краят, тъй като писмата бяха почетени в съда. Той запазил нейните писма, а тя не запазила неговите, но от текста на нейните се вижда, че той е охладнявал. Той го признава. Тогава се е появило другото момиче. Тя също живее в Диъринг Вейл. Баща й е местният лекар. Сигурно сте я видели в съда? Не, казахте, че не сте бил там. Ще трябва да ви я опиша. Хубаво момиче, много хубаво. Нежно. Може би, да, може би малко глуповато. Но много спокойно, нали разбирате. И предано. Преди всичко предано.
Той се обърна към мистър Куин за кураж и той му се усмихна одобрително. Мистър Сатъртуейт продължи:
— Чуйте какво пише в последното писмо. Трябва да сте го видели, искам да кажа, във вестниците. Онова, което е писано сутринта в петък, 13-ти септември. Пълно е с отчаяни упреци и неясни заплахи и завършва с молба към Мартин Уайлд да дойде в Диъринг Хил същата вечер в шест часа. „Ще оставя страничната врата отворена, за да влезеш, така че никой няма да разбере, че си бил тук. Ще бъда в музикалния салон.“ Било е изпратено по куриер. — Мистър Сатъртуейт помълча една-две минути. — Когато бил арестуван, както си спомняте, най-напред Мартин Уайлд отрекъл, че изобщо е бил в къщата вечерта. Твърдял, че е взел пушката си и е излязъл на лов в гората. Но когато полицията представи доказателствата си, това твърдение рухна. Бяха намерили негови отпечатъци върху страничната врата и върху една от двете коктейлни чаши на масата в музикалния салон. Той призна, че е дошъл да види лейди Барнаби, че са имали бурен спор, но накрая успял да я успокои. Закле се, че е оставил пушката си отвън, опряна върху стената до вратата, и че е оставил лейди Барнаби жива и в добро здраве, когато си тръгнал малко след шест и петнадесет. Казва, че се е прибрал направо вкъщи. Но са представени доказателства, че се е прибрал във фермата си едва в седем без петнадесет, а както вече споменах, тя е на по-малко от миля. Пътят дотам не може да бъде половин час. Твърди, че изобщо е забравил за пушката си. Не звучи много вероятно… и все пак…
— И все пак? — попита мистър Куин.
— Е — бавно отвърна мистър Сатъртуейт, — възможно е, нали? Разбира се, съдът прие с недоверие неговото твърдение, но аз мисля, че греши. Разбирате ли, познавал съм доста млади мъже и знам, че тези емоционални сцени силно ги разстройват — особено мургавите, нервни хора като Мартин Уайлд. Виж, жените могат да преживеят такава сцена и дори да се чувстват определено по-добре след нея, напълно с разсъдъка си. Те им действат като предпазна клапа, заздравяват нервите им и така нататък. Но мога да си представя как Мартин Уайлд се отдалечава със замаяна глава, блед и нещастен, без изобщо да си спомня за пушката, която е оставил опряна до стената. — Той направи пауза от няколко минути, преди да продължи: — Не че това има значение. Тъй като, за нещастие, следващите събития са твърде ясни. Точно в шест и двадесет се чул изстрелът. Всички слуги са го чули — готвачът, прислужницата в кухнята, икономът, чистачката и личната камериерка на лейди Барнаби. Втурнали се към музикалния салон. Тя лежала свита върху облегалката на креслото си. Изстрелът е бил даден отблизо до тила й, така че сачмите не са могли да се разпръснат. Поне две от тях са засегнали мозъка й. — Той замълча отново, а мистър Куин сериозно попита: