— Бях в стаята си, сър, и се преобличах, и тогава случайно погледнах през прозореца. Минаваше влак и белият дим от локомотива се издигаше във въздуха, и, ако ми повярвате, приемаше формата на гигантска ръка. Огромна бяла ръка върху аленото небе. Пръстите бяха сгърчени, като че ли се протягаха да хванат нещо. Наистина се стреснах. „Видя ли сега? — казах си. — Това е знак, че нещо се приближава“ — и точно в този момент чух изстрела. Дойде — казах си, втурнах се надолу по стълбите и заедно с Кери и другите в хола отидохме в музикалния салон. Там лежеше тя, застреляна в главата… и кръвта, и всичко останало. Ужасно! Споменах на сър Джордж, че съм видяла знака преди това, но той като че ли не ми обърна внимание. Лош ден беше. Чувствах го с костите си още от рано сутринта. Петък, при това 13-ти. Какво може да се очаква?
Тя продължи. Мистър Сатъртуейт слушаше търпеливо. Отново и отново я връщаше към престъплението, като я разпитваше внимателно. Накрая трябваше да признае поражението си. Луиза Бълард беше казала всичко, което знае, а разказът й беше простичък и прям.
Но все пак той откри един важен факт. Въпросната длъжност й била предложена от мистър Томпсън, секретаря на сър Джордж. Предложената й заплата била толкова голяма, че тя се изкушила и приела службата, въпреки че заради нея трябвало да напусне Англия много бързо. Някой си мистър Денмън уредил всичко тук и я предупредил да не пише на свои колеги в Англия, тъй като това може „да й създаде проблеми с емиграционните власти“, твърдение, което тя приела на вяра.
Заплатата, която тя между другото спомена, наистина беше толкова голяма, че мистър Сатъртуейт се озадачи. След известно колебание реши да се срещне с този мистър Денмън.
Не беше трудно да накара мистър Денмън да му разкаже всичко, което знае. Срещнал Томпсън в Лондон и Томпсън му направил услуга. Секретарят му писал през септември, че по лични причини сър Джордж би искал да изпрати това момиче извън Англия. Дали би могъл да й намери работа? Била изпратена парична сума, за да повиши силно заплатата й.
— Обикновените проблеми, предполагам — каза мистър Денмън, като се облегна небрежно в стола си. — Изглежда добро и тихо момиче.
Мистър Сатъртуейт не се съгласи, че са обикновените проблеми. Беше сигурен, че Луиза Бълард не е някоя отхвърлена изгора на сър Джордж Барнаби. По някаква причина е било жизненоважно тя да напусне Англия. Но защо? И кой беше в дъното на всичко това? Самият сър Джордж, като е действал чрез Томпсън? Или последният е работел по своя собствена инициатива и си е послужил с името на работодателя си?
Все още замислен над тези въпроси, мистър Сатъртуейт предприе обратното пътуване. Беше разочарован и обезсърчен. Пътуването му не беше донесло голяма полза.
Потиснат от чувството за провал, той се насочи към „Арлекино“ на следващия ден след завръщането си. Не разчиташе на успех от първия път, но за негово задоволство познатата фигура седеше на същата уединена маса. На мургавото лице на мистър Сатъртуейт се появи гостоприемна усмивка.
— Дааа… — започна мистър Сатъртуейт, посягайки към бучка масло — вие ме изпратихте за зелен хайвер.
Мистър Куин повдигна вежди.
— Аз ли съм ви изпратил? — възрази той. — Идеята си беше изцяло ваша.
— Чиято и да беше, не се оказа успешна. Луиза Бълард няма какво да каже.
Мистър Сатъртуейт го запозна с подробностите от разговора с домашната прислужница и после продължи за срещата си с мистър Денмън. Мистър Куин слушаше мълчаливо.
— Едно нещо поне открих — продължи мистър Сатъртуейт. — Тя просто е била умишлено отстранена. Но защо? Не разбирам.
— Така ли? — Гласът на мистър Куин, както винаги, звучеше предизвикателно.
Мистър Сатъртуейт се изчерви.
— Навярно си мислите, че бих могъл да я разпитам по-умело. Уверявам ви, че я връщах върху случилото се отново и отново. Не по моя вина не получих онова, което ни трябва.
— А сигурен ли сте — попита мистър Куин, — че не сте получили онова, което ви трябва?
Мистър Сатъртуейт го погледна изненадан и срещна тъжния, леко присмехулен поглед, който му бе така добре познат.
Дребният господин поклати глава, леко озадачен.
Възцари се тишина. После мистър Куин каза със съвсем друг тон:
— Онзи ден направихте прекрасно описание на хората в тази история. С няколко думи ги откроихте така ясно, като че ли бяха гравирани. Бих искал да направите нещо такова за мястото, то остана в сянка.