— Чудесно — изкоментира мистър Куин.
Мистър Сатъртуейт се обърна към него, порозовял от удоволствие.
— Единственото, което остава, е… как да действаме сега?
— Бих предложил Силвия Дейл — рече мистър Куин.
Мистър Сатъртуейт, изглежда, се съмняваше.
— Споменах ви отвърна той, — че тя ми се стори малко… ъъъ… глупава.
— Има баща и братя, които ще предприемат необходимите стъпки.
— Така е — съгласи се мистър Сатъртуейт с облекчение.
Много скоро той седеше с момичето и й разказваше историята. Тя слушаше внимателно. Не му задаваше въпроси, но когато той свърши, се изправи.
— Трябва да взема такси. Веднага!
— Какво ще правите, мило дете?
— Отивам при сър Джордж Барнаби.
— Невъзможно. Напълно погрешна стъпка. Позволете ми да…
Той продължи да я убеждава нервно, но не й направи никакво впечатление. Силвия Дейл непреклонно следваше собствените си планове. Позволи му да се качи с нея в таксито, но остана глуха за всичките му възражения. Заръча му да я чака в колата, а тя самата влезе в градската кантора на сър Джордж.
След половин час излезе. Изглеждаше изтощена. Светлата й красота беше повехнала като цвете без вода. Мистър Сатъртуейт я посрещна загрижено.
— Спечелих — промълви тя и се облегна назад с притворени очи.
— Какво? — озадачи се той. — Какво направихте? Какво му казахте?
Тя леко се изправи.
— Казах му, че Луиза Бълард е отишла в полицията и е разказала всичко. Казах, че полицията е направила разследвания и че свидетели са го видели да влиза в имението си и да излиза отново няколко минути след шест и половина. Казах му, че играта е свършила. Той… той направо рухна. Казах му, че все още има време да се измъкне, че още някой и друг час полицията няма да успее да дойде, за да го арестува. Казах му, че, ако подпише самопризнание, че е убил Вивиан, няма да предприема нищо, но ако не го направи, ще изпищя и ще кажа истината на цялата сграда. Той така се стресна, че не знаеше какво да прави. Подписа документа, без да разбере какво върши.
— Вземете… вземете — Почти насила тя пъхна листа в ръцете му. — Вие знаете какво да направите с него, за да освободят Мартин.
— Наистина го е подписал — извика мистър Сатъртуейт изумен.
— Той е малко глупав, нали разбирате — каза Силвия Дейл. — И аз също — добави тя след известен размисъл. — Затова знам как се държат глупавите хора. Губим контрол, правим грешки и после съжаляваме.
Тя потръпна и мистър Сатъртуейт потупа ръката й.
— Трябва ви нещо, за да се съвземете — рече той. — Елате, близо сме до едно мое любимо убежище, „Арлекино“. Били ли сте някога там?
Тя поклати глава.
Мистър Сатъртуейт спря таксито и заведе момичето в малкия ресторант. Той се отправи към масата в ъгъла, с надежда в сърцето. Но масата беше празна.
Силвия Дейл видя разочарованието, изписано на лицето му.
— Какво има? — попита тя.
— Нищо — отговори мистър Сатъртуейт. — Всъщност очаквах да видя един свой приятел тук. Но няма значение. Някой ден сигурно ще го видя отново.
Глава V
Душата на крупието
Седнал на терасата на един хотел в Монте Карло, мистър Сатъртуейт се наслаждаваше на слънчевата светлина.
Всяка година във втората неделя на януари той напускаше Англия и заминаваше за Ривиерата. Беше по-точен дори от прелетните птици. През април се връщаше в Англия, май и юни прекарваше в Лондон и никога не пропускаше състезанията в Аскът. Изнасяше се от града след мача на „Итън“ и „Хароу“, като правеше някои посещения в провинцията, преди да се оттегли в Довил или Льо Туке. Ловните излети заемаха по-голямата част от септември и октомври и обикновено прекарваше един-два месеца в града, за да завърши годината. Познаваше всички и спокойно можеше да се каже, че всички го познаваха.
Тази сутрин беше намръщен. Морето беше възхитително синьо, градините бяха, както винаги, прекрасни, но хората го разочароваха. Изглеждаха му безвкусно облечена, шумна тълпа. Някои, разбира се, бяха комарджии — обречени души, които не можеха да се спасят. Тях мистър Сатъртуейт можеше да приеме. Те бяха необходим фон. Но му липсваше обичайният за Ривиерата елит — хората от неговия кръг.