— Заради курса на валутата е — промълви тъжно мистър Сатъртуейт. — Всякакви хора идват тук, дори такива, които никога не биха могли да си го позволят. И освен това, разбира се, остарявам… Днес всички млади хора ходят по разните швейцарски курорти.
Но имаше и други, които му липсваха — добре облечените барони и графове от чуждестранната дипломация, великите херцози и принцовете. Единственият истински принц, който беше виждал досега, работеше като пиколо в асансьор в един от по-неизвестните хотели. Липсваха му също красивите и богати дами. Все още бяха останали няколко, но далеч не бяха така многобройни, както на времето.
Мистър Сатъртуейт сериозно изучаваше драмата, наречена Живот, но предпочиташе материалът му да бъде ярко оцветен.
Той се почувства обезкуражен. Ценностите се променяха, а той беше твърде стар, за да се променя.
В този момент забеляза графиня Чарнова да се приближава към него.
Мистър Сатъртуейт беше виждал графинята в Моите Карло вече не един сезон. Първия път, когато я видя, беше в компанията на един велик херцог. Следващия път беше с австрийски барон. Няколко години нейни приятели бяха мъже от еврейски произход с блед вид и гърбави носове, които носеха доста екстравагантни бижута. През последните една-две години я виждаха често с много млади мъже, почти момчета.
И сега тя се разхождаше с един много млад мъж. По случайност мистър Сатъртуейт го познаваше и го съжали. Франклин Ръдж беше млад американец, типичен продукт на един щат в Средния запад — изгарящ от желание да направи впечатление, груб, но обичлив, странна смесица от вродена хитрост и идеализъм. Той беше в Монте Карло с група млади американци от двата пола, всички горе-долу от същия тип. Това беше първата им среща със Стария свят и те сдържаха критиките и възторга си.
Общо взето, те не харесваха англичаните в хотела; англичаните също не ги харесваха. На мистър Сатъртуейт, който с гордост се смяташе за космополит, те обаче доста му се нравеха. Тяхната прямота и енергия му допадаха, макар че инцидентните им прояви на невежество го караха да потръпва.
Ако питаха него, графиня Чарнова бе крайно неподходяща приятелка за младия Франклин Ръдж.
Той учтиво свали шапка, когато те се приближиха, и графинята го дари с чаровна усмивка и поклон.
Беше много висока жена с превъзходна фигура. Косата й бе черна, като очите, а миглите и веждите й бяха в такъв великолепен черен цвят, с какъвто природата едва ли би могла да ги създаде.
Мистър Сатъртуейт, който знаеше много повече женски тайни, отколкото е добре за един мъж да знае, незабавно отдаде дължимото на умението, с което тя се беше гримирала. Кожата й изглеждаше гладка, а тенът и бе равно издържан в кремавобяло.
Много леките тъмнокафяви сенки под очите й бяха особено ефектни. Устните й не бяха нито пурпурни, нито алени, а в приглушен винен цвят. Беше облечена в доста смело черно-бяло творение и носеше слънчобран в онзи розовочервен оттенък, който е така ефектен за тена.
Франклин Ръдж изглеждаше щастлив и важен.
„Ето един млад глупак — каза си мистър Сатъртуейт. — Но предполагам, че това не е моя работа. Той така или иначе няма да ме послуша. Е, и аз на времето на свой гръб съм се учил.“
Но все пак се почувства доста разстроен, тъй като в компанията имаше една много привлекателна млада американка и той беше сигурен, че тя никак няма да е доволна от приятелството на Франклин Ръдж с графинята.
Тъкмо щеше да се отдалечи в обратна посока, когато забеляза въпросното момиче да се приближава към него по една от пътечките. Беше облечена в добре скроен, ушит по мярка костюм с бяла муселинена риза, обута в удобни спортни обувки, а в ръката си носеше пътеводител. Има американки, които минават през Париж и излизат, облечени като Савската царица, но Елизабет Мартин не беше от тях. Тя „опознаваше Европа“ съвестно и сериозно. Имаше възвишени представи за културата и изкуството и се стремеше да получи колкото е възможно повече срещу ограничения си запас от средства.
Мистър Сатъртуейт трудно можеше да я възприеме като културна или артистична. На него му изглеждаше просто много млада.
— Добро утро, мистър Сатъртуейт — поздрави го Елизабет. — Виждали ли сте Франклин… мистър Ръдж, някъде наоколо?