— Да, само преди няколко минути.
— С неговата приятелка графинята, предполагам — каза остро момичето.
— Ъъъ… да, с графинята — призна мистър Сатъртуейт.
— Тази негова графиня никак не ми харесва — изрече момичето високо и нервно. — Франклин просто се е побъркал по нея. И не мога да проумея защо.
— Тя има много чаровни маниери, струва ми се — подхвърли внимателно мистър Сатъртуейт.
— Познавате ли я?
— Слабо.
— Много се тревожа за Франклин — Това момче обикновено е доста разумно. Човек не би си помислил, че ще се увлече по някоя прелъстителка. А сега не иска да чуе и дума — направо полудява, ако някой се опита да му каже нещо. Между другото, тя истинска графиня ли е?
— Не бих могъл да твърдя — отвърна мистър Сатъртуейт. — Може и да е.
— Това се нарича истинска английска дискретност — заяви недоволно Елизабет. — Аз пък мога да ви кажа, че в Саргън Спрингс — родния ни град — тази графиня би изглеждала като много странна птица.
Мистър Сатъртуейт си помисли, че сигурно би било така. Той се въздържа да посочи, че не са в Саргън Спрингс, а в княжество Монако, където, между другото, графинята изглежда много по на място от мис Мартин.
Той не отговори и Елизабет продължи към казиното. Мистър Сатъртуейт седна на една слънчева пейка. След малко при него дойде Франклин Ръдж.
Ръдж беше изпълнен с ентусиазъм.
— Толкова добре се чувствам — обяви той с наивен възторг. — Да, господине! На това му казвам аз живот. Доста по-различен от онзи, който водим в Щатите.
Възрастният човек обърна замисленото си лице към него.
— Навсякъде животът си прилича — отбеляза тъжно той. — Само носим различни дрехи.
Франклин Ръдж го изгледа втренчено.
— Не ви разбирам.
— Сигурно — съгласи се мистър Сатъртуейт, — защото сте още сте твърде млад. Но, извинете ме, възрастните не трябва да си позволяват проповедите да им станат навик.
— О, няма нищо. — Ръдж се засмя, показвайки прекрасни зъби, като всичките си сънародници. — Не бих казал, обаче, че съм очарован от казиното. Представях си хазарта по-различно — нещо по-трескаво. Изглежда ми доста скучен и жалък.
— Хазартът е въпрос на живот и смърт за комарджията, но не е особено зрелищен — отвърна мистър Сатъртуейт. — По-вълнуващо е да четеш за него, отколкото да го наблюдаваш.
Младият мъж кимна в знак на съгласие.
— Вие май сте голяма клечка в обществото. Така ли е? — попита той с почтителна прямота, от която да не му се обиди. — Искам да кажа, познавате всички тези херцогини, графини и всякакви благородници.
— Доста — отвърна мистър Сатъртуейт. — Освен това познавам евреи, португалци, гърци и аржентинци.
— Ъ! — стресна се мистър Ръдж.
— Просто исках да кажа — поясни мистър Сатъртуейт, — че се движа в английското общество.
За няколко мига Франклин Ръдж потъна в дълбок размисъл.
— Познавате графиня Чарнова, нали? — изплю камъчето най-сетне той.
— Слабо — каза мистър Сатъртуейт, също както бе отговорил и на Елизабет.
— Виждате ли, тя е много интересна жена. Смята се, че европейската аристокрация е отживяла времето си. Може да е вярно за мъжете, но жените са различни. Не е ли удоволствие да се запознае човек с изискано създание като графинята? Остроумна, чаровна, интелигентна, с поколения цивилизация зад гърба си — аристократка до връхчетата на пръстите си!
— Така ли? — попита мистър Сатъртуейт.
— А не е ли така? Познавате ли семейството й?
— Не — отговори мистър Сатъртуейт. — Боя се, че знам много малко за нея.
— Тя е от рода Радзински — обясни Франклин Ръдж. — Една от най-старите унгарски фамилии. Преживяла е много необикновени неща. Виждали ли сте онази дълга перлена огърлица, която носи?
Мистър Сатъртуейт кимна.
— Подарена й е от краля на Босна. Направила му услуга, като изнесла някакви тайни документи от кралството.
— И аз съм чувал — съгласи се мистър Сатъртуейт, — че перлите й са от краля на Босна.
Този факт наистина беше предмет на чести шушукания. Говореше се, че дамата е била близка приятелка на Негово Величество на времето.
— Ще ви кажа и още нещо.
Мистър Сатъртуейт слушаше и колкото повече неща чуваше, толкова повече се възхищаваше от буйното въображение на графиня Чарнова. Съвсем не беше обикновена прелъстителка (както Елизабет Мартин я беше описала).