— Ще ви разкажа, и това е истинска история, за един човек, който успя в живота — изрече прочувствено Франклин Ръдж.
За жител на страна със сух режим, той явно не беше пренебрегнал достойнствата на шампанското.
Разказа историята си може би малко по-обстоятелствено от необходимото.
Едва беше изрекъл последната дума и Пиер Воше, който седеше срещу него, като че ли се събуди. Той също бе отдал дължимото на шампанското. Наведе се напред през масата и започна с плътен глас:
— Аз също ще ви разкажа една история. Но моята история е за един човек, който не успя в живота. Човек, който не се изкачваше нагоре, а слизаше надолу. И, както и вашата, тя е истинска история.
— Моля, мосю, разкажете ни я — подкани го любезно мистър Сатъртуейт.
Пиер Воше се облегна в стола си и погледна към тавана.
— Историята започва в Париж. Там живял един работлив бижутер. Той бил млад, безгрижен и усърден в професията си. Казвали, че има голямо бъдеще. За него вече гласели добър брак. Булката не изглеждала зле, зестрата била напълно задоволителна. И после, какво мислите? Една сутрин той вижда едно момиче. Такова едно нещастно, малко момиче, господа. Красиво? Да, може би, ако не било полумъртво от глад. Но така или иначе за този младеж тя притежавала магия, на която не можел да устои. Тя се борела да си намери работа, била добродетелна — или поне така му казала. Дали е истина — не знам.
Гласът на графинята внезапно прозвуча от полумрака.
— Защо да не е истина? Има такива момичета.
— Е, както казах, младият мъж й повярвал. И се оженил за нея. Голяма глупост! Близките не искали повече да разговарят с него. Той се бил подиграл с чувствата им. Оженил се за — ще я наричам Жана — и извършил добро дело. Той така й казал. Очаквал да му бъде много благодарна. Бил пожертвал много заради нея.
— Прекрасно начало за горкото момиче — отбеляза саркастично графинята.
— Той я обичал, но още отначало тя го подлудявала. Изпадала в настроения… пристъпи… можела да бъде студена с него един ден и страстна на следващия. Най-сетне той разбрал истината. Тя не го обичала. Омъжила се за него, за да оцелее. Тази истина го наранила, ужасно го наранила, но той направил всичко възможно, за да не си проличи. И все пак чувствал, че заслужава благодарност и отклик на желанията си. Карали се. Тя го оскърбявала. Боже, как само не го измъчвала! Можете да отгатнете следващата стъпка, нали? Неизбежното трябвало да се случи. Тя го изоставила. Две години бил сам, работел в малкия си магазин без вести от нея. Имал само един приятел — абсента. Работата вече не вървяла така добре. И ето че един ден влязъл в магазина и я намерил да седи там. Била прекрасно облечена. На ръцете си носела пръстени. Той стоял прав и я разглеждал. Сърцето му биело — о, как биело! Не знаел какво да прави. Искало му се да я набие, да я сграбчи в прегръдките си, да я хвърли на пода и да я стъпче, да се хвърли в краката й. Не направил нито едно от тези неща. Взел пинсетите и продължил работата си. „Какво ще обича мадам?“ — попитал делово. Въпросът му я разстроил. Тя не търсела това, нали разбирате. „Пиер — казала. — Върнах се.“ Той оставил пинсетите и я погледнал. „Искаш прошка ли? — попитал. — Искаш да те приема обратно? Искрено се разкайваш?“ „Искаш ли да се върна при теб?“ — промълвила. О, как тихо произнесла тези думи. Той знаел, че тя му поставя капан. Копнеел да я вземе в прегръдките си, но бил твърде умен, за да го направи. Престорил се на безразличен. „Аз съм християнин — казал. — Опитвам да постъпвам така, както Църквата изисква.“ А тайно си мислел: „Ще й дам да разбере, ще я поставя на колене!“ Но Жана, както я нарекох, отметнала глава назад и се изсмяла. Това бил зъл смях. „Пошегувах се с теб, малкия — казала тя. — Погледни тези скъпи дрехи, тези пръстени и гривни. Дойдох да ти се покажа. Мислех, че ще те накарам да ме вземеш в прегръдките си и когато го направиш щях да плюя в лицето ти и да ти кажа колко те мразя!“ След тези думи излязла от магазина. Можете ли да повярвате, господа, че една жена може да бъде толкова зла? Да се върне, само за да го измъчва?
— Не — възрази графинята. — Не мога да повярвам и никой, освен глупак, не би го повярвал. Но всички мъже са слепи обядаи глупци.
Пиер Воше не й обърна внимание и продължи:
— И този млад мъж, за когото ви разказвам, затъвал все повече и повече. Продължил да пие. Малкият магазин бил продаден. Той стигнал до дъното, до калта. После дошла войната. О, това било за добро. Войната измъкнала човека от калта и го научила да не живее вече като животно. Тя го облагородила и отрезвила. Изтърпял студа, болката и страха от смъртта… но не загинал и когато войната свършила, отново бил човек. Тогава, господа, той дошъл тук. Дробовете му били засегнати от газа. Препоръчали му да си намери работа на юг. Няма да ви досаждам с работите, които сменил. Ще кажа само, че накрая се оказал крупие, и там — там, в казиното, една вечер я видял отново. Жената, която разрушила живота му. Изглеждала богата, като че ли нищо не й липсвало — но, господа, очите на едно крупие са остри. И ето, една вечер тя поставила последния си залог на масата. Не ме питайте откъде знам. Просто знам! Тези неща се усещат. Другите не биха повярвали. Тя още има хубави дрехи — защо не ги е заложила, би се запитал човек? Но само да го направи — и край на кредита. Бижутата? О, не! Нали съм бил бижутер на времето? Истинските бижута отдавна ги няма. Кралските перли са продадени една по една и заменени с фалшиви. А междувременно трябва да се яде и да се плащат сметките в хотела. А богатите мъже… е, те са я виждали наоколо от много години. „Трябва да е над петдесетте — казват си. — С моите пари ще си намеря някое по-младо пиленце.“