Дълга въздишка се чу откъм прозореца, където графинята се беше облегнала.
— Да. Това беше върховен момент. Две нощи я наблюдавах. Да губи, да губи и отново да губи. И ето, дойде краят. Тя заложи всичко на едно число. До нея английският милорд също заложи максимума — на съседното число. Топчето се търкулна… Моментът дойде, тя загуби… Погледът й срещна моя. Какво да направя? Рискувам работата си в казиното. Ограбвам английския милорд. „За мадам“ — казах аз и изплатих парите.
— О! — Чу се трясък. Графинята скочи на крака и се наведе през масата, като събори чашата си на пода.
— Защо? — извика тя. — Това искам да знам! Защо го направи? Настъпи пауза — пауза, която изглеждаше безкрайна. Двамата се гледаха през масата, гледаха се… Приличаше на Дуел.
Малка подла усмивчица пропълзя по лицето на Пиер Воше. Той вдигна ръце и каза:
— Мадам, има едно чувство, наречено съжаление…
Тя се отпусна отново назад.
— Разбирам.
Беше спокойна и усмихната. Отново се овладя.
— Интересна история, мосю Воше, нали? Позволете ми да ви подам огънче за цигарата.
Тя ловко нави парченце хартия на руло, запали го на свещта и го протегна към него. Той се наведе напред, докато пламъкът обхвана върха на цигарата, която държеше между устните си. После тя неочаквано се изправи.
— А сега трябва да ви оставя. Моля ви, няма нужда никой да ме изпраща.
Преди да разберат какво става, беше излязла. Мистър Сатъртуейт понечи да се втурне след нея, но го спря учудената ругатня, която се чу откъм французина.
— Хиляди дяволи!
Той гледаше полуизгорената тръбичка, която графинята беше захвърлила на масата. Разви я и промърмори:
— Боже господи! Банкнота от петдесет хиляди франка. Разбирате ли? Това беше печалбата й от тази вечер. Всичко, което има на този свят. И запали цигарата ми с нея! Защото беше твърде горда, за да приеме… съжаление. О! Горда — винаги е била горда като самия Дявол! Тя е единствена… Великолепна!
Той скочи от мястото си и хукна навън. Мистър Сатъртуейт и мистър Куин също станаха. Келнерът се приближи до Франклин Ръдж.
— Сметката, мосю — обяви безстрастно той.
Мистър Куин бързо я взе от ръцете му.
— Чувствам се някак самотен, Елизабет — отбеляза Франклин Ръдж. — Тези чужденци… нещо им става. Не ги разбирам. Какво означава всичко това, все пак? — Той я погледна през масата. — Ей, хубаво е човек да види нещо стопроцентово американско като теб. — Гласът му придоби обидения тон на малко дете. — Тези чужденци са толкова странни.
Те благодариха на мистър Куин и излязоха заедно в нощта. Мистър Куин прибра рестото си и се усмихна на мистър Сатъртуейт, който се оглеждаше самодоволно като пъстропера птица.
— Е — каза той. — Мина прекрасно. Сега всичко е наред с нашите влюбени гълъбчета.
— Кои? — попита мистър Куин.
— О! — възкликна мистър Сатъртуейт стъписан. — Да, може и да сте прав, като се има предвид южняшкият темперамент и всичко останало.
Гласът му звучеше колебливо.
Мистър Куин се усмихна и цветното стъкло зад него за момент го облече в шутовски костюм от шарени светли петна.