Глава VI
Мъжът от морето
Мистър Сатъртуейт се чувстваше стар. Това би могло и да не звучи изненадващо, тъй като според преценката на доста хора той си беше стар. Безгрижните младоци казваха на приятелите си: „Старият Сатъртуейт? О! Та той трябва да е на сто години — или поне на осемдесет.“ И дори най-милите момичета подхвърляха снизходително: „О, Сатъртуейт. Да, доста е стар. Трябва да има шейсет години.“ Което беше още по-лошо, тъй като той беше на шестдесет и девет.
Но в собствените си очи той, разбира се, не се виждаше стар. Шестдесет и девет беше интересна възраст — възраст на безкрайни възможности, възраст, когато най-после опитът от цял един живот започваше да се проявява. Но да се чувства стар — това беше друго нещо: уморено и обезкуражено състояние на духа, когато човек е склонен да си задава потискащи въпроси. Кой беше той, в края на краищата? Дребен, сух старец, който нямаше нито дете, нито коте; с никакви близки хора, а само една ценна колекция от предмети на изкуството, която в момента му изглеждаше особено незадоволителна. Никой не се интересуваше дали е жив или мъртъв.
Последната мисъл накара мистър Сатъртуейт бързо да се вземе в ръце. Това бяха пораженчески и безплодни мисли. Знаеше достатъчно добре — кой можеше да знае по-добре от него, че ако имаше съпруга, най-вероятно тя би го намразила или пък той нея. Че децата биха били постоянен извор на грижи и тревоги и че времето и вниманието, което те биха изисквали, би било бреме за него.
„Да живееш в безопасност и удобство — каза си твърдо мистър Сатъртуейт — това е главното.“
Тази мисъл му напомни за едно писмо, което беше получил сутринта. Извади го от джоба си и го препрочете, като с удоволствие попиваше съдържанието му. Беше от една херцогиня, а мистър Сатъртуейт обичаше да получава новини от херцогини. Наистина, писмото започваше с искане на голяма сума за благотворителност и, вероятно, без този мотив никога нямаше да бъде написано, но думите, с които молбата бе придружена, бяха толкова приятни, че мистър Сатъртуейт можеше да се престори, че не го забелязва.
Херцогинята пишеше:
„Значи изоставихте Ривиерата? Какъв е този ваш остров? Евтин ли е? Каноти скандално повиши цените си тази година и аз повече няма да стъпя на Ривиерата. Може да опитам вашия остров догодина, ако го препоръчате, макар че сигурно пет дни пътуване с кораб ще ми се отразят зле. Все пак всяко място, одобрено от вас, сигурно е много удобно. Вие сте един от онези хора, които се занимават главно с това да осигуряват комфорта си. Само едно ви спасява, мистър Сатъртуейт, и това е изявеният ви интерес към хорските работи…“
Докато мистър Сатъртуейт сгъваше писмото, пред очите му ярко изплува образът на херцогинята. Нейните лоши настроения, неочакваната й, тревожна любезност, саркастичният й език, непобедимият й дух.
Дух! Всички имат нужда от него. Той извади друго писмо с марка от Германия, написано от млада певица, към която той беше проявил интерес. Беше мило признателно писмо.
„Как да ви благодаря, скъпи мистър Сатъртуейт? Чудесно е, само като си помисля, че след няколко дни ще пея Изолда…“
Жалко, че тя трябваше да дебютира с Изолда. Чаровно, трудолюбиво момиче беше Олга, с прекрасен глас, но със слаб темперамент. Той си затананика: „Nay order him! Pray understand it! I command it I, Isolde.“ He, това дете го нямаше… този дух…, непобедимата воля — всичко, което се съдържаше в това последно „Аз, Изолда!“
Е, поне беше направил нещо за някого. Този остров го потискаше. Защо, о, защо бе изоставил Ривиерата, която познаваше така добре и където всички така добре го познаваха? Никой тук не проявяваше интерес към него. Никой не осъзнаваше, че това е онзи мистър Сатъртуейт — приятелят на херцогини и графини, певици и писатели. Никой на острова не заемаше високо положение в обществото или в артистичния свят. Повечето хора идваха тук от седем, четиринадесет или двадесет и една години; оценяваха и бяха оценявани.
С дълбока въздишка мистър Сатъртуейт слезе от хотела към малкия закътан пристан. Пътят му минаваше по улица, обрасла с бугенвилии — ярка, пламтящо алена маса, която го караше да се чувства по-стар и по-сив от всякога.
— Остарявам — измърмори той. — Вече съм стар и уморен.
Почувства се доволен, когато отмина бугенвилиите и тръгна по бялата улица, стигаща със синьо море. Едно окаяно куче стоеше в средата на пътя, като се прозяваше и протягаше на слънцето. Като се изпъна колкото можа, то седна и екзалтирано се зачеса. После стана, отърси се и се огледа какви други хубави неща ще му предложи животът.