До пътя имаше купчина боклук и то се насочи към нея, душейки в приятно очакване. Наистина, носът му не го беше измамил! Миризмата беше така богата, че надхвърляше и най-смелите му мечти. То душеше с нарастващо одобрение. После изведнъж съвсем се забрави, хвърли се по гръб и се затъркаля енергично върху възхитителната купчина. Светът тази сутрин се беше превърнал в кучешки рай!
Когато най-сетне се умори, то отново се изправи на краката си и се върна в средата на пътя. В този момент, без най-малкото предупреждение, една раздрънкана кола изскочи с бясна скорост иззад ъгъла, удари се право в него и безразлично отмина.
Кучето се изправи на крака, задържа се така за минута, гледайки мистър Сатъртуейт с неясен тъп упрек в очите, и падна. Мистър Сатъртуейт се приближи до него и се наведе. Кучето беше мъртво. Той продължи пътя си, размишлявайки колко тъжен и жесток е животът. Какъв измъчен, глух упрек имаше в погледа на кучето. „О, Свят! — като че ли казваше той. — О, Прекрасен Свят, на който се доверявах. Защо постъпи така с мен?“
Мистър Сатъртуейт продължи покрай палмите и пръснатите тук-там бели къщички, покрай плажа от черна лава, където прибоят бучеше и където някога, много отдавна, един известен английски плувец беше излязъл в морето и се беше удавил, покрай каменните басейни, където деца и стари дами се цамбуркаха и наричаха това къпане, по стръмния път, който се виеше нагоре до върха на скалата. Защото там, на ръба на скалата, имаше една къща, наречена Ла Пас — Спокойствие. Бяла къща със зелени, поизбелели, плътно затворени капаци на прозорците, с хубава китна градина и пътечка, оградена от кипарисови дръвчета, която водеше до полянката на ръба на скалата, откъдето далеко долу се виждаше бездънното синьо море.
Тъкмо натам се бе отправил мистър Сатъртуейт. Беше се влюбил в градината на Ла Пас. Никога не беше влизал във вилата. Тя като че ли винаги беше празна. Мануел, градинарят испанец, пожелаваше темпераментно „добро утро“ на минаващите, галантно даряваше дамите с букетче, а господата с по едно цвете за бутониерата. И усмивка увенчаваше мургавото му лице.
Понякога мистър Сатъртуейт си измисляше истории за притежателя на вилата. Любимата му версия беше, че там живее испанска танцьорка, някога световноизвестна с красотата си, сега укрила се тук, за да не узнае никога светът, че вече не е красавица.
Той си я представяше да излиза от къщата по здрач и да се разхожда из градината. Понякога се изкушаваше да попита Мануел каква е истината, но устояваше на изкушението. Предпочиташе фантазиите си.
След като размени няколко думи с Мануел и прие с благодарност една оранжева розова пъпка, мистър Сатъртуейт продължи надолу по пътечката между кипарисите към морето. Чудесно беше да седи тук — на ръба на бездната — с тази стръмна пропаст под краката му. Това го накара да си спомня за „Тристан и Изолда“, началото на третото действие с Тристан и Курвенал, онова самотно очакване, Изолда, която се втурва откъм морето, и Тристан, умиращ в прегръдките й. (Не, от малката Олга никога няма да излезе Изолда. Изолда от Корнуол, онази, която е мразела крал и е обичала крал…) Той потрепери. Почувства се стар и самотен, стана му студено… Какво беше получил от живота. Нищо… нищо. Даже по-малко и от онова куче на улицата…
Изведнъж един неочакван звук го изтръгна от размислите му. Не бе доловил стъпките, приближили се по пътечката. Първото, по което усети нечие присъствие, беше възклицанието „По дяволите“, произнесено на чист английски.
Огледа се и видя млад човек, който се взираше в него с очевидна изненада и разочарование. Мистър Сатъртуейт веднага позна мъжа, пристигнал предния ден и донякъде събудил интереса му. Мистър Сатъртуейт го наричаше „млад човек“, защото в сравнение с ветераните на курорта той наистина беше по-млад, но вероятно отдавна беше минал четиридесетте и се приближаваше към половинвековния си юбилей. Все пак, въпреки това, изразът „млад човек“ му подхождаше. Мистър Сатъртуейт обикновено не грешеше за такива неща. Около него витаеше някакво усещане за незрялост. Както възрастните кучета понякога приличат на малки кученца. Така беше и с непознатия.
Мистър Сатъртуейт си помисли: „Този приятел всъщност не е успял да порасне — поне не напълно.“
И все пак в него нямаше нищо от Питър Пан. Беше пухкав, почти пълен. Приличаше на човек, който винаги е бил добре материално и не се е лишавал от никакви удоволствия. Имаше кафяви очи, доста кръгли, светла, побеляваща коса, редки мустаци и доста подпухнало лице.