Това, което озадачи мистър Сатъртуейт, беше самото му присъствие на острова. Можеше да си го представи да стреля, да ловува, да играе поло, голф или тенис, да ухажва хубави жени. Но на острова нямаше никакъв дивеч, нямаше игри, освен миниголф, а най-близкото подобие на хубава жена беше старата мис Баба Киндърсли. Разбира се, имаше художници, които бяха привлечени от красотата на пейзажа, но мистър Сатъртуейт беше уверен, че младият човек не е от тях. Той ясно беше белязан с филистимлянския знак.
Докато търсеше отговор на тези въпроси, другият заговори, със закъснение осъзнал, че единственото му възклицание заслужава укор.
— Извинете — каза той с известно притеснение. — Всъщност, бях… е, стреснат. Не очаквах тук да има някой.
Усмихна се обезоръжаващо. Имаше очарователна усмивка, приятелска и привлекателна.
— Самотно място — съгласи се мистър Сатъртуейт, като любезно се премести встрани на пейката. Другият прие мълчаливата покана и седна.
— Не бих го нарекъл самотно — рече той. — Винаги има някой тук.
В гласа му прозвуча скрито негодувание. Мистър Сатъртуейт се учуди. Събеседникът му изглеждаше общителен. Защо така настояваше да остане сам? Може би имаше любовна среща? Не, не беше това. Погледна отново компаньона си с внимателно прикрито любопитство. Къде беше виждал подобно изражение? Този тъп, обиден поглед на недоумение.
— Значи вече сте идвали тук? — попита мистър Сатъртуейт, най-вече за да каже нещо.
— Качих се тук снощи след вечеря…
— Така ли? Мислех, че портата винаги е заключена.
След моментно мълчание младият човек обясни почти сърдито:
— Покатерих се през стената.
Сега вече мистър Сатъртуейт се вгледа в него с истинско внимание. Детективът в него заговори. Знаеше, че събеседникът му е пристигнал едва предния следобед. Беше имал твърде малко време, за да изучи красотата на вилата на дневна светлина и едва ли досега някой му бе говорил за нея. И все пак след здрач беше тръгнал направо към Ла Пас. Защо? Почти неволно мистър Сатъртуейт обърна глава, за да погледне вилата със затворените зелени капаци, но тя, както винаги, изглеждаше безжизнена и здраво заключена. Не, решението на загадката не беше там.
— И наистина ли намерихте някого тук снощи?
Другият кимна.
— Да. Трябва да е бил от другия хотел. Беше облечен в карнавален костюм.
— Карнавален костюм?
— Да. Нещо като костюм на Арлекин.
— Какво?
Въпросът просто се изтръгна от устните на мистър Сатъртуейт. Събеседникът се обърна и го погледна изненадан.
— Предполагам, че в хотелите често устройват балове с маски?
— О, разбира се — изрече мистър Сатъртуейт. — Да, да, разбира се.
Той замълча, останал без дъх. После добави: — Моля да извините вълнението ми. Знаете ли нещо за катализата?
Младият човек го изгледа втренчено.
— Никога не съм чувал. Какво е това?
Мистър Сатъртуейт издекламира сериозно:
— „Химична реакция, чието протичане зависи от присъствието на определено вещество, макар самото то да остава непроменено“.
— О! — възкликна младият човек неуверено.
— Имам един приятел. Казва се мистър Куин. Той може най-точно да бъде описан с думата „катализатор“. Неговото присъствие е знак, че нещо ще се случи, тъй като, когато се появи, стават странни разкрития. Тайни неща излизат на бял свят. И все пак самият той не взема участие в събитията. Имам чувството, че точно моя приятел сте срещнали тук снощи.
— Значи е много странна личност. Ужасно ме стресна. До един момент го нямаше, а после изведнъж се оказа тук! Сякаш излезе от морето.
Мистър Сатъртуейт огледа малката полянка и стръмната пропаст под краката си.
— Разбира се, това са глупости — каза другият. — Но така ми се стори. Всъщност оттук можеш да се изкачиш само ако имаш крила. — Той погледна над ръба. — Стръмна пропаст. Само да пристъпиш… е, със сигурност ще бъде краят.
— Всъщност, идеално място за убийство — каза любезно мистър Сатъртуейт.
Другият се взря в него, като че ли за момент не го беше слушал. После каза неясно:
— О, да… да, разбира се…
Той седеше, драскаше фигурки по земята с върха на бастуна си и се мръщеше. Изведнъж мистър Сатъртуейт откри на кого му прилича. Онзи тъп, уплашен, питащ поглед. Точно така гледаше прегазеното куче. Очите му и очите на този млад човек задаваха същия трогателен въпрос със същия упрек. „О, свят, на когото вярвах — какво направи с мен?“