Виждаше и други сходства между двамата. Същото лековато съществуване заради удоволствието, същата радостна привързаност към насладите в живота, същото отсъствие на интелектуален размисъл. И за двамата беше достатъчно да живеят заради мига. Светът беше добро място, място за вечни радости — слънце, море, небе, скрита купчина боклук.
И после — какво? Кучето беше блъснато от кола. Какво беше блъснало човека?
Обектът на размишленията му се намеси в този момент, но като че ли говореше повече на себе си, отколкото на мистър Сатъртуейт.
— Човек се чуди — рече той, — за какво е всичко?
Познати думи — думи, които обикновено караха мистър Сатъртуейт да се усмихва на несъзнателно проявения човешки егоизъм, според който всяко житейско явление има единственото предназначение да му носи радост или мъка. Той не отговори и непознатият каза с лек, малко извинителен смях:
— Чувал съм да казват, че всеки мъж трябва да построи къща, да посади дърво и да има син. — Замълча за момент, после добави: — Мисля, че веднъж посадих един жълъд…
Мистър Сатъртуейт леко се размърда. Любопитството му беше събудено, онзи постоянен интерес към работите на другите хора, в който херцогинята го обвиняваше, беше се възвърнал. Не беше трудно. В природата на мистър Сатъртуейт имаше една женска черта — той беше добър слушател като всяка жена и знаеше кой е подходящият момент да вмъкне окуражителна дума. Скоро чу цялата история.
Антъни Коздън, така се казваше непознатият, и неговият живот се оказаха точно каквито си ги беше представял мистър Сатъртуейт. Събеседникът му не беше добър разказвач, но слушателят му лесно запълни празнините. Твърде обикновен живот — среден доход, кратка военна служба, доста спорт, много приятели, много приятни занимания, изобилие на жени. Начин на живот, който потиска всяка мисъл и я замества с усещания.
Направо казано, животински живот. „Но има и по-лошо — помисли си мистър Сатъртуейт, опирайки се на опита си. — О, много по-лоши неща…“ Светът изглеждаше добро място за Антъни Коздън. Той мърмореше, защото всеки мърмори, но то не беше сериозно оплакване. И изведнъж — това.
Мъжът най-сетне стигна до същността — доста неясно и несвързано. Чувствал се малко неразположен, нищо повече. Отишъл при своя лекар и той му препоръчал да се посъветва с един специалист на Харли Стрийт. И после — ужасната истина. Опитали да я позамажат. Препоръчвали му повече да се пази, да не се вълнува, но не могли да прикрият, че само му хвърлят пясък в очите, че гледат да му спестят шока. Накрая станало ясно. Шест месеца, толкова му давали. Шест месеца живот.
Той обърна своите питащи кафяви очи към мистър Сатъртуейт. Разбира се, било голям удар. Човек някак си… някак си не знае какво да стори.
Мистър Сатъртуейт кимна сериозно и разбиращо.
Било му малко трудно да приеме тази вест, продължи Антъни Коздън. Как да използва времето. Ужасно е да чакаш смъртта. Не се чувствал истински болен, още не. Макар че по-късно и то щяло да стане, така казал специалистът. Изглеждаше толкова глупаво да умре човек, когато най-малко му се умира. Той решил, че е най-добре да продължи да живее, както обикновено. Но не се получило.
Тук мистър Сатъртуейт го прекъсна. Има ли, попита деликатно той, някаква жена?
Очевидно нямаше. Разбира се, имало жени, но не в този смисъл. Неговата компания винаги била весела. Те, твърдеше той, не обичали трупове. Той не искал да се превръща в ходещ покойник. Това би притеснило всички. Затова заминал за чужбина.
— Дошли сте на тези острови? Но защо? — Мистър Сатъртуейт търсеше нещо, нещо недоловимо, нещо дребно, което му убягваше, но все пак беше сигурен, че съществува. — Вероятно вече сте идвали тук?
— Да — призна с нежелание другият. — Преди години, когато бях млад.
И изведнъж, почти несъзнателно, той хвърли бърз поглед през рамо назад към вилата.
— Спомних си това място — каза той, посочвайки с глава към морето. — Една стъпка до вечността!
— И затова сте дошли тук снощи — довърши спокойно мистър Сатъртуейт.
Антъни Коздън му хвърли неодобрителен поглед.
— О… вижте сега… — запротестира той.
— Снощи сте срещнали някого тук. Този следобед срещате мен. Животът ви е бил спасен… на два пъти.