— Мислете, каквото искате. По дяволите, животът си е мой! Имам право да правя с него, каквото си искам.
— Това е клише — произнесе уморено мистър Сатъртуейт.
— Разбирам вашето отношение — великодушно отвърна Алтъни Коздън. — Естествено, че се опитвате да направите, каквото можете. И аз бих се опитал да разубедя някого, дори ако дълбоко в себе си осъзнавам, че е прав. А вие знаете, че съм прав. Един бърз край е по-добър от продължителния… който би причинил грижи, разходи и притеснения на всички. Във всеки случай, нямам никой на този свят…
— А ако имаше някой? — прекъсна го остро мистър Сатъртуейт.
Коздън си пое дълбоко дъх.
— Не знам. Дори и тогава, струва ми се, така би било по-добре. Но все едно, нямам…
Той спря рязко. Мистър Сатъртуейт любопитно го огледа. Като непоправим романтик, той отново предположи, че е замесена жена. Но Коздън отричаше. Той казваше, че не трябва да се оплаква. Общо взето, беше живял много добре. Жалко, че животът му трябва да свърши така скоро. Но във всеки случай беше имал всичко, което си струва да бъде притежавано. Освен син. Той би искал да има син. Би искал да знае, че синът му ще живее след, него. Все пак, повтори той, беше си поживял много добре…
Тук мистър Сатъртуейт загуби търпение. Човек, заяви той, който е все още в стадий на ларва, не може да твърди, че знае всичко за живота. Тъй като думите „в стадий на ларва“ явно не означаваха нищо за Коздън, той продължи да изяснява какво има предвид.
— Все още не сте започнал живота си. Вие сте едва в началото му.
Коздън се изсмя.
— Е, косата ми започна да побелява. Навърших четиридесет… Мистър Сатъртуейт го прекъсна.
— Това няма значение. Животът е съвкупност от физически и духовен опит. Аз, например, съм на шестдесет и девет. Наистина съм на толкова. Познавам, от първа или втора ръка, почти всичко, което може да предложи животът. Вие сте като човек, който говори за цялата година, а е виждал само сняг и лед! Цветята на пролетта, дългите дни на лятото, падащите листа на есента — той не знае нищо за тях — не знае дори, че съществуват. А вие искате да обърнете гръб дори на последната си възможност да ги видите.
— Като че ли забравяте — произнесе сухо Антъни Коздън, — че ми остават само шест месеца.
— Времето, както и всичко друго, е относително — отвърна мистър Сатъртуейт. — Тези шест месеца могат да се окажат най-дългите и разнообразни в целия ви живот.
Коздън не изглеждаше убеден.
— На мое място — каза той — и вие бихте направили същото. Мистър Сатъртуейт поклати глава.
— Не — отговори простичко той. — На първо място, съмнявам се, че би ми стигнала смелостта. За това трябва смелост, а аз не съм от храбрите. И, на второ място…
— Да?
— Винаги искам да знам какво ще се случи утре.
Коздън внезапно се изправи и се засмя.
— Е, сър, много мило от ваша страна, че ме изслушахте. Не знам защо го направихте, но няма значение. Това е. Казах повече, отколкото трябваше. Забравете го.
— А утре, когато се разбере за произшествието, очаквате да оставя нещата така? Да не споменавам за самоубийство?
— Както желаете. Радвам се, че разбирате поне едно — не можете да ме възпрете.
— Млади човече — започна мистър Сатъртуейт спокойно. — Едва ли бих могъл да се залепя за вас като някаква лепка. Рано или късно ще се изплъзнете от мен и ще осъществите намеренията си. Но поне този следобед не успяхте. Едва ли бихте искали след смъртта си да ме поставите под подозрението, че съм ви блъснал в пропастта.
— Така е — съгласи се Коздън. — Ако настоявате да останете тук…
— Настоявам — кратко отвърна мистър Сатъртуейт.
Коздън се изсмя добродушно.
— Тогава планът ми се отлага за сега. В такъв случай ще се върна в хотела. Може би ще се видим по-късно.
Мистър Сатъртуейт гледаше наляво към морето.
„А сега — каза си той тихо — какво следва? Трябва да следва нещо. Чудя се…“
Той стана. Постоя известно време на ръба на пропастта, загледан в танцуващата вода долу. Но не намери вдъхновение там. Бавно се обърна и слезе обратно по пътеката между кипарисите в тихата градина. Погледна затворената, спокойна къща и се почуди, както често се беше чудил преди, кой беше живял там и какво се беше случило между тези безмълвни стени. По някакъв внезапен импулс той изкачи няколко каменни стъпала и постави ръка върху един от избелелите зелените капаци.