За негова изненада той помръдна от докосването му. Поколеба се за момент, после смело го отвори. В следващия миг направи стъпка назад с леко стреснато възклицание. Една жена стоеше на прозореца с лице към него. Беше облечена в черно, а на главата й беше надиплена черна дантелена мантиля.
Мистър Сатъртуейт бързо се заизвинява на смесен италианско-немски — най-близкото до испански, което можа да измисли в момента. Беше уплашен и засрамен и заобяснява на пресекулки, че сеньората трябва да му прости. Той бързо си тръгна, преди жената да е изрекла и дума.
Беше на половината път през двора, когато тя проговори. Две остри думи като пистолетен изстрел.
— Върнете се!
Прозвуча като команда, каквато се отправяше към куче, и властността, която излъчваше, беше толкова силна, че мистър Сатъртуейт бързо се обърна и дотича до прозореца почти автоматично, преди да успее да се възпротиви. Подчини й се като куче. Жената все още стоеше неподвижна на прозореца. Тя го огледа от главата до петите, преценявайки го със съвършено спокойствие.
— Англичанин сте — каза тя. — Така си и помислих.
Мистър Сатъртуейт отново подхвана извиненията си.
— Ако знаех, че сте англичанка — започна той, — бих се изразил по-добре преди малко. Поднасям най-искрените си извинения за наглостта ми да отворя капака на прозореца. Страхувам се, че не мога да се оправдая с нищо, освен с любопитството си. Имах много силно желание да видя как изглежда тази очарователна къща отвътре.
Тя внезапно се изсмя. Дълбок, гърлен смях.
— Ако наистина искате да я видите — отвърна тя, — по-добре влезте.
Отмести се и мистър Сатъртуейт с чувство на приятно вълнение, пристъпи в стаята. Беше тъмно, тъй като капаците на другите прозорци бяха затворени, но той видя, че е оскъдно и доста бедно мебелирана. Всичко беше покрито с дебел слой прах.
— Не тук! — изкомандва тя. — Не използвам тази стая.
Поведе го през коридора до едно помещение от другата страна. Тук прозорците гледаха към морето и слънцето нахлуваше вътре. Мебелировката, както и в другата стая, беше бедна, но имаше няколко изтъркани килима, които на времето явно са били хубави, голям параван от испанска кожа и вази със свежи цветя.
— Ще пиете чай с мен — рече домакинята и за да го убеди добави: — Чаят е много хубав и ще бъде приготвен с кипяща вода.
Тя излезе и извика нещо на испански. После се върна и седна на дивана срещу госта си. За пръв път мистър Сатъртуейт можа да я разгледа добре.
Първото впечатление, което му беше направила, го накара да се почувства още по-сив и стар поради контраста с нейната ярка индивидуалност. Беше висока жена, силно почерняла от слънцето, мургава и хубава, макар и не вече млада. Когато тя беше в стаята, слънцето като че ли грееше два пъти по-силно, отколкото когато излизаше и някакво особено топло и живо усещане започна да завладява мистър Сатъртуейт. Сякаш простираше слабите си, набръчкани ръце към сгряващ огън. Помисли си: „Тя е толкова жизнена, че раздава топлина и на другите хора.“
Спомни си заповедния й тон, когато гласът й го беше спрял и му се прииска да можеше неговото протеже, Олга, да попие малко от тази мощ. Рече си: „Каква Изолда само би излязла от нея! А тя сигурно изобщо не може да пее. Колко зле е устроен животът.“ В същото време малко се страхуваше от нея. Не обичаше властните жени.
Тя просто го оглеждаше, седнала с подпряна върху ръцете брадичка, без да се преструва. Накрая кимна, като че ли беше решила нещо.
— Радвам се, че дойдохте — произнесе най-сетне тя. — Много ми се искаше да поговоря с някого този следобед. А вие сте свикнали с това, нали?
— Боя се, че не ви разбирам.
— Исках да кажа, че хората ви се доверяват. Разбрахте какво имам предвид! Не се преструвайте!
— Е… може би…
Тя продължи устремно, без да се интересува от мнението му.
— Човек би могъл да сподели с вас всичко. Това е, защото женската природа е доста изявена във вас. Вие знаете какво чувстваме ние, какво мислим… и колко странни неща вършим.
Гласът й замря. Чаят беше поднесен от едро, усмихнато испанско момиче. Беше хубав чай, китайски. Мистър Сатъртуейт отпи и одобрително кимна.
— Тук ли живеете? — попита той общително.
— Да.
— Но невинаги. Обикновено къщата е затворена, нали? Поне така ми казаха.
— Тук съм през по-голямата част от времето, по-често, отколкото някой предполага. Използвам само тези стаи.