— Отдавна ли притежавате къщата?
— От двадесет и две години, но дойдох да живея тук година по-рано.
Доста глуповато (или поне така му се стори) мистър Сатъртуейт отбеляза:
— Дълго време.
— За едната година ли говорите? Или двадесет и двете?
Мистър Сатъртуейт се заинтригува и сериозно каза:
— Зависи.
Тя кимна.
— Да, зависи. Това са два отделни периода. Нямат нищо общо един с друг. Кое е дълго? Кое е кратко? Дори сега не бих могла да кажа.
Тя замълча за момент, умислена. После, леко усмихната продължи:
— Отдавна не съм говорила с никого. Толкова отдавна! Не се извинявам. Вие дойдохте в моята крепост. Вие поискахте да погледнете през прозореца ми. И винаги правите така, нали? Отмествате капака и надниквате през прозореца в живота на хората. Ако ви позволят. А често и ако не ви позволяват! Трудно е да се скрие каквото и да било от вас. Вашите предположения обикновено се оказват правилни.
Мистър Сатъртуейт почувства странно желание да бъде напълно искрен.
— На шестдесет и девет години съм — призна той. — Всичко, което знам за живота, е от втора ръка. Понякога ми става тъжно от това. И все пак, така научих много неща.
Тя кимна замислено.
— Знам. Животът е много странен. Не мога да си представя това усещане — да бъдеш винаги зрител.
В тона й прозвуча учудване. Мистър Сатъртуейт се усмихна.
— Разбира се, не бихте могли да знаете. Вашето място е в центъра на сцената. Вие винаги ще си останете примадона.
— Странни неща казвате.
— Но съм прав. Случвали са ви се различни неща и винаги ще ви се случват. Мисля, че около вас има някаква трагедия. Така ли е?
Очите й се присвиха. Тя го изгледа косо.
— Ако останете тук по-дълго, някой ще ви разкаже за плувеца англичанин, който се е удавил под тази скала. Ще ви кажат колко млад, красив и силен е бил и че младата му съпруга гледала отгоре, от скалата, и го видяла как се дави.
— Да, вече чух тази история.
— Този мъж беше мой съпруг. Това беше неговата вила. Той ме доведе тук, когато бях осемнадесетгодишна, а година по-късно загина. Прибоят го повлече към черните скали и го остави там — окървавен, смазан, обезобразен.
Мистър Сатъртуейт възкликна стреснато. Тя се наведе напред. Пламтящият й поглед беше впит в лицето му.
— Говорите за трагедия. Можете ли да си представите по-ужасна трагедия от това? Млада съпруга, омъжена само от една година, да стои безпомощна, докато мъжът, когото обича, се бори за живота си — и да го загуби по такъв ужасен начин.
— Потресаващо! — възкликна дълбоко развълнуван мистър Сатъртуейт. — Ужасно! Съгласен съм с вас. Нищо в живота не може да бъде така ужасно.
Изведнъж тя се изсмя. Отметна глава назад.
— Грешите — отвърна. — Има нещо още по-ужасно. И това е младата съпруга да стои там, да се надява и да копнее съпругът й да се удави…
— Но, за Бога! — извика мистър Сатъртуейт. — Да не искате да кажете…
— Да. Точно така беше. Стоях на колене там, на колене върху скалата и се молех. Прислужниците испанци си мислеха, че се моля за спасението на живота му. Не беше така. Молех се да пожелая спасението му. Повтарях едно и също: „Господи, помогни ми да не искам смъртта му.“ Но нищо не излизаше. През цялото време се надявах…, надявах… и надеждите ми се сбъднаха. — Тя помълча минута-две и после много тихо с доста различен глас изрече: — Ужасно е, нали? Такова нещо не се забравя. Бях така щастлива, когато разбрах, че наистина е мъртъв и няма да се върне, за да ме измъчва повече.
— Бедното дете! — възкликна шокиран мистър Сатъртуейт.
— Знам. Бях твърде млада. Такива неща трябва да се случват, когато човек е по-възрастен… по-подготвен… за жестокостта. Знаете ли, никой не познаваше истинската му природа. Изглеждаше ми чудесен, когато се запознах с него. Бях горда и щастлива, когато ми направи предложение. Но нещата се влошиха почти веднага. Той беше вечно недоволен от мен… всичко, което правех, не му харесваше… а аз така се стараех. После започна да му харесва да ме наранява. И най-вече да ме ужасява. Това му доставяше най-голямо удоволствие. Измисляше какво ли не ужасни неща. Няма да ви ги разкажа. Предполагам, че сигурно е бил малко луд. Бях тук сама, изцяло в негова власт и жестокостта се превърна в негово хоби. — Очите й се разшириха и потъмняха. — Най-лошото беше, когато дойде бебето. Очаквах дете. Заради някои неща, които той ми направи, то се роди мъртво. Самата аз едва не умрях… но оцелях. По-добре да бях умряла.