Мистър Сатъртуейт издаде неясен звук.
— А после дойде спасението — вече ви разказах как. Няколко момичета, които бяха отседнали в хотела, го предизвикаха. Така стана. Всички испанци му казваха, че е лудост да влиза в морето точно там. Но той беше суетен, искаше да се покаже. А аз… гледах го как се дави… и бях щастлива. Защо Бог позволява да се случват такива неща!
Мистър Сатъртуейт протегна малката си, суха ръка и хвана нейните. Тя я стисна силно като дете. Годините сякаш се отдръпнаха от лицето й и той видя пред себе си деветнадесетгодишното момиче.
— Отначало изглеждаше твърде хубаво, за да е истина. Къщата беше моя и можех да живея в нея. Вече никой не можеше да ми причини зло! Бях сираче, нямах близки роднини, никой не се интересуваше какво ще стане с мен. Това опростяваше нещата. Продължих да живея тук в тази вила и се чувствах като в рая. Да, като в рая. Никога не съм била толкова щастлива и никога вече няма да бъда. Просто да се събуждам и да знам, че всичко е наред — без болка, без ужаси, без да се чудя какво ще ми направи този път. Да, беше рай.
Тя направи дълга пауза. Наложи се мистър Сатъртуейт да я подкани:
— А после?
— Обикновено човек не се чувства доволен от онова, което има. Отначало ми беше достатъчно да бъда свободна. Но след време започнах да мисля за мъртвото си бебе. Само да можех да си го върна! Исках го като бебе, но и като играчка. Много исках някого или нещо, с което да си играя. Звучи глупаво и детинско, но беше точно така.
— Разбирам — кимна мистър Сатъртуейт.
— Трудно е да се обясни онова, което последва. Аз просто… е, това просто се случи, нали разбирате. Сред гостите на хотела имаше един млад англичанин. Той попадна случайно в моята градина. Носех испанска рокля и той ме помисли за испанка. Реших, че ще бъде забавно да се престоря, че е така и започнах играта. Испанският му беше лош, но горе-долу се разбирахме. Казах му, че вилата принадлежи на английска дама, която е далеч. Казах, че тя ме е научила да говоря малко английски и се преструвах, че говоря развален английски. Беше толкова забавно… толкова забавно… дори и сега си го спомням. Той започна да ме ухажва. Решихме, че вилата ще е нашият дом, че сме младоженци и идваме да живеем тук. Предложих да проверим капака на един от прозорците — онзи, който вие отворихте тази вечер. Беше отворен, а стаята вътре беше прашна и неподредена. Вмъкнахме се вътре. Беше вълнуващо и прекрасно. Правехме се, че къщата е наша. — Тя спря внезапно, като погледна умолително мистър Сатъртуейт. — Беше толкова хубаво, като в приказка. И хубавото за мен беше, че не бе истина. Беше фантазия.
Мистър Сатъртуейт кимна. Виждаше я ясно — може би по-ясно, отколкото самата тя се виждаше — изплашено, самотно дете, потънало в мечтата си, безопасна, защото не беше действителност.
— Сигурно е бил съвсем обикновен млад мъж. Тръгнал да търси приключения, но много мил. Продължихме да се преструваме. — Тя спря, погледна мистър Сатъртуейт и повтори: — Разбирате ли? Продължихме да се преструваме… На следващата сутрин той се върна във вилата. Видях го от спалнята си през капака на прозореца. Разбира се, той изобщо не предполагаше, че съм вътре. Все още ме мислеше за малка прислужница испанка. Стоеше там и се оглеждаше. Беше ме помолил да се срещнем отново. Бях се съгласила, но не смятах да го правя. Той стоеше там с притеснен вид. Мислех, че се притеснява за мен. Беше толкова мил… — Тя отново спря. — На следващия ден си замина. Никога повече не го видях. Бебето ми се роди девет месеца по-късно. Бях страшно щастлива. Да имам дете, без никой да ме наранява или да ме кара да страдам. Жалко, че не попитах моя англичанин за името му. Щях да кръстя детето на него. Щеше да бъде много хубаво. Струваше ми се малко нечестно спрямо него. Той ми беше дал онова, което исках най-много на света, а никога нямаше да го узнае! Но, разбира се, казах си, че той едва ли би приел така нещата. Че, ако знаеше, това само би го притеснило и раздразнило. За него аз бях само едно моментно забавление, това беше всичко.
— А детето? — попита мистър Сатъртуейт.
— Беше прекрасно. Нарекох го Джон. Да можеше да го видите сега. На двадесет години е. Ще стане минен инженер. За мен той е най-добрият и най-милият син на света. Казах му, че баща му е загинал, преди той да се роди.
Мистър Сатъртуейт се вгледа в нея. Интересна история. Но като че ли не беше разказана докрай. Беше сигурен, че има и още нещо.