— Двадесет години са много време — замислено отбеляза той. — Никога ли не сте мислили за нов брак?
Тя поклати глава. Лека червенина бавно плъзна по загорелите й бузи.
— Детето достатъчно ли е било за вас…
Тя го погледна. Очите й бяха по-нежни, отколкото ги бе виждал досега.
Какви странни неща се случват! — промърмори тя. — Такива странни неща… Не бихте повярвали — не, може би греша. Сигурно бихте. Не обичах бащата на Джон — тогава, искам да кажа. Не мисля, че даже съм разбирала какво изобщо е любов. Всъщност, струваше ми се естествено детето да прилича на мен. Но синът ми като че ли не бе мое дете. Приличаше на баща си, единствено на баща си. Опознах този мъж чрез неговото дете. Чрез детето се научих и да го обичам. Обичам го и сега. Винаги ще го обичам. Може да кажете, че си измислям, че съм си изградила идеал, но не е така. Обичам този мъж — истинският, реалния човек. И утре да го видя, ще го позная въпреки че са минали двадесет години, откакто се срещнахме. Любовта ми към него ме превърна в жена. Обичам го, както жената обича мъжа си. Двадесет години съм живяла с любовта си към него. И ще го обичам до смъртта си. — Тя спря рязко. После предизвика слушателя си. — Сигурно ме мислите за луда — да говоря такива странни неща…
— О, скъпа моя! — възкликна мистър Сатъртуейт и отново хвана ръката й.
— Нима ме разбирате?
— Мисля, че да. Но има още нещо, нали? Нещо, което не сте ми казали.
Тя смръщи вежди.
— Да, има още нещо. Отгатнахте. Веднага разбрах, че не сте от хората, от които може да се скрие нещо. Но не искам да ви го кажа, защото за вас е по-добре да не го знаете.
Той я погледна. Очите й срещнаха неговите смело и предизвикателно.
Събеседникът й си каза: „Това е изпитанието. Всички факти са в ръцете ми. Би трябвало да отгатна. Ако разсъждавам правилно, ще се добера до истината.“
След кратка пауза той бавно каза:
— Нещо не е наред. — Видя как клепачите й леко трепнаха и разбра, че е на вярна следа. — Нещо внезапно се е объркало след всички тези години. — Почувства как прониква… дълбоко в тъмните бездни на съзнанието й, където тя се опитваше да скрие от него тайната си. — Момчето — сигурно е нещо, свързано с него. Нищо друго не би ви засегнало.
Чу как тя рязко си поема дъх и разбра, че е познал. Беше жестоко, но необходимо. Нейната воля се бореше с неговата. Тя имаше силна, желязна воля, но под привидната мекота на маниерите му неговата не бе по-слаба. А и сякаш сам Господ му бе вдъхнал увереност, увереността на човек, който върши точно каквото трябва. Почувства внезапно съжаление към хората, чиято работа изискваше проследяването на такива груби неща като престъпленията. Тази детективска работа на ума, това събиране на следи, това търсене на истината, дивата радост, когато се приближаваш до разкритието… Помагаше му самият й стремеж да скрие истината от него. Усещаше как тя се вцепенява, докато той се приближава все повече и повече.
— Казвате, че за мен е по-добре да не знам. По-добре за мен? Но вие не сте много жалостива жена. Не бихте се спрели пред това да поставите за малко един непознат в леко неудобство. Значи има и нещо повече? Ако ми кажете, ще ме направите съучастник. Звучи почти като престъпление. Фантастично! Не бих могъл да ви свържа с престъпление. Освен един вид престъпление. Престъпление срещу самата вас!
Клепачите й се спуснаха против волята й и скриха очите й. Той се наведе напред и улови китката й.
— Значи познах! Мислите да посегнете на живота си.
Тя тихо извика.
— Как разбрахте? Как разбрахте?
— Но защо? Не сте уморена от живота. Никога не съм виждал по жизнена жена от вас.
Тя стана и се приближи до прозореца, като при това отметна кичур от черната си коса.
— Щом отгатнахте толкова много, мога да ви кажа и цялата истина. Не трябваше да ви каня тази вечер. Трябваше да се досетя, че ще узнаете твърде много. Вие сте точно такъв човек. Бяхте прав за причината. Става дума за момчето. Той нищо не знае. Но последния път, когато си дойде вкъщи, ми разказа трагична история за един свой приятел и тогава открих нещо. Ако разбере, че е извънбрачно дете, това ще го съсипе. Той е горд — ужасно горд! Има си момиче. О! Няма да навлизам в подробности. Но той ще дойде много скоро и иска да научи всичко за баща си. Иска подробности. Родителите на момичето, естествено, искат да знаят. Когато научи истината, той ще скъса с нея, ще опропасти живота си. Знам какво ще каже. Твърде млад и глупав е, за да го разбере правилно. Напълно разбираемо. А има ли значение какви са хората? Те са такива, каквито са. Това просто ще го съсипе… Но ако, преди да дойде, се случи нещастие, всичко ще изчезне в мъката му по мен. Ще прегледа документите ми, няма да открие нищо и ще се подразни, че съм му разказала толкова малко. Но няма да заподозре истината. Така е най-добре. Човек трябва да плаща за щастието си, а аз получих толкова много — о, толкова много щастие! И на практика цената няма да бъде висока. Малко смелост, за да скоча… и може би един-два мига мъчителен страх.