— Но, детето ми…
— Не спорете с мен. — Тя почти се нахвърли върху него. — Няма да слушам стандартни аргументи. Животът ми принадлежи само на мен. Досега Джон имаше нужда от него. Но той вече няма нужда от мен. Търси другар, спътник в живота, ще отиде при нея с още по-голямо желание, когато аз вече няма да съм тук. Животът ми е безполезен, но смъртта ми ще бъде от полза. И имам правото да постъпя, както искам, със собствения си живот.
— Сигурна ли сте?
Резкият му тон я изненада. Тя леко заекна.
— Ако животът ми никому не е нужен… а аз най-добре мога да преценя това…
Той отново я прекъсна.
— Не е сигурно.
— Какво искате да кажете?
— Чуйте ме. Ще ви разкажа един случай. Един човек отива някъде, за да извърши самоубийство, да кажем. Но по случайност намира там друг човек. Замисълът му се проваля и той си тръгва — и остава жив. Другият човек спасява живота на първия не защото е необходим за него или има значение в живота му, а просто поради факта че присъства на подходящото място в подходящия момент. Ако отнемете живота си днес, може би след пет, шест, седем години, някой ще преживее катастрофа или ще умре само защото вас няма да ви има на определено място. Може, например, избягал кон, който се носи по улицата, да се отклони при вида ви и така да не стъпче детето, което си играе наблизо. Това дете може да порасне и да стане велик музикант или да открие лекарство против рака. Или нека да не бъде толкова мелодраматично. То може да порасне и да живее… обикновен щастлив живот…
Тя го гледаше втренчено.
— Странен човек сте вие. Казвате неща, за които никога не съм се замисляла…
— Твърдите, че вашият живот ви принадлежи — продължи мистър Сатъртуейт. — Но ще се осмелите ли да пренебрегнете шанса да изиграете своята роля в гигантска драма под ръководството на божествен режисьор? Редът на вашата реплика може и да не дойде до самия край на пиесата. Тя може да е съвсем маловажна, просто роля на статист, но от нея може да зависи основното действие в пиесата. Ако не подадете репликата на друг актьор, целият замисъл може да се провали. Вие като личност може да не означавате нищо за никого на света, но като човек на определено място можете да имате невероятно значение.
Тя седна, все още взряна в него.
— Какво искате да направя? — попита просто тя.
Това беше моментът на триумф за мистър Сатъртуейт. Той даваше заповедите.
— Искам да ми обещаете само едно — да не предприемате нищо неразумно за двадесет и четири часа.
Тя помълча една-две минути и после каза:
— Обещавам.
— Има и още нещо — една услуга.
— Да?
— Оставете капака на прозореца на стаята, в която надникнах, отворен и стойте будна там тази нощ.
Тя го погледна учудено, но кимна в знак на съгласие.
— А сега — каза мистър Сатъртуейт, долавяйки спада на напрежението, — наистина трябва да тръгвам. Бог да ви благослови, скъпа.
Той си напусна сцената доста притеснен. Прислужницата испанка го посрещна в коридора и му отвори страничната врата, като през цялото време го разглеждаше любопитно.
Вече се стъмваше, когато стигна до хотела. На терасата стоеше самотна фигура. Мистър Сатъртуейт се насочи веднага към нея. Беше развълнуван и сърцето му биеше ускорено. Почувства колко важни неща бяха в ръцете му. Едно погрешно движение и…
Но той се опита да си възвърне самообладанието и да говори естествено и непринудено с Антъни Коздън.
— Топла вечер — отбеляза той. — Почти загубих представа за времето, докато седях горе на скалата.
— Там ли прекарахте цялото това време?
Мистър Сатъртуейт кимна. Летящата врата на хотела се отвори, за да пропусне някого и лъч светлина внезапно падна върху лицето на другия, осветявайки погледа му, изпълнен със страдание и болезнено, търпеливо недоумение.