Выбрать главу

Мистър Сатъртуейт си помисли: „За него е по-лошо, отколкото би било за мен. Въображението, фантазията, размислите — те могат да помогнат много. Човек може да заглуши болката с промени. Но неразбиращото, сляпо животинско страдание е ужасно…“

Коздън заговори внезапно с дрезгав глас:

— Ще изляза да се поразходя след вечеря. Разбирате ли? Третия път ще успея. За Бога, не се намесвайте. Знам, че намесата ви ще е с добри намерения и така нататък, но повярвайте ми — безполезно е.

Мистър Сатъртуейт се изправи.

— Никога не се меся — заяви той, като с това се отрече от целия смисъл и цел на съществуването си.

— Знам какво си мислите — продължи Коздън, но другият го прекъсна.

— Моля да ме извините, но ще ми позволите да не се съглася — каза мистър Сатъртуейт. — Никой не може да знае какво мисли някой друг. Някои хора си въобразяват, че знаят, но почти винаги грешат.

— Е, може и така да е. — Гласът на Коздън беше изпълнен със съмнение, чувстваше се лекото му стъписване.

— Мисълта ви си е само ваша — каза събеседникът му. — Никой не може да промени или да повлияе на начина, по който възнамерявате да се възползвате от нея. Нека поговорим за нещо не така болезнено. Онази стара вила, например. Тя има особен чар — така уединена, защитена от света, криеща бог знае каква тайна. Тя ме изкуши да извърша едно осъдително действие. Опитах се да отворя капака на един от прозорците.

— Така ли? — Коздън рязко обърна глава. — Но е бил заключен, разбира се?

— Не — отвърна мистър Сатъртуейт. — Беше отворен. — После добави тихо: — Третият капак от края.

— Но — изтръгна се от Коздън — това беше онзи…

Той внезапно замлъкна, но мистър Сатъртуейт видя светлината, който проблесна в очите му. Той се изправи с чувство на удовлетворение.

Но все пак у него остана някакво леко безпокойство. Ако се използува любимата му метафора с драмата, той се надяваше, че е произнесъл кратката си реплика правилно. Защото беше много важна.

Но като премисли всичко отново, артистичното му чувство беше задоволено. По пътя си към скалата Коздън щеше да опита този капак. На човешката природа не беше свойствено да се съпротивлява. Един спомен от преди повече от двадесет години го беше довел на това място. Същият спомен щеше да го отведе до прозореца. А после?

— На сутринта ще разбера — каза си на глас мистър Сатъртуейт и продължи да се преоблича старателно за вечеря.

Някъде около десет часа мистър Сатъртуейт отново пристъпи в градината на Ла Пас. Мануел го посрещна с веселото си. „Добро утро“ и му подаде розова пъпка, която мистър Сатъртуейт внимателно постави в бутониерата си. После се приближи до къщата. Постоя там няколко минути, загледан в спокойните бели стени и избелелите зелени капаци на прозорците. Толкова тихо, толкова спокойно. Дали всичко беше само сън?

В този момент един от прозорците се отвори и дамата, която заемаше мислите на мистър Сатъртуейт, излезе. Тя се запъти право към него с бодра, грациозна походка, като че ли беше обхваната от силно вълнение. Очите й блестяха, кръвта избиваше по бузите й. Изглеждаше като фигура, олицетворяваща щастието върху скулптурен фриз. В нея нямаше колебание, съмнения или трепет. Приближи се до мистър Сатъртуейт, постави ръце на раменете му и го целуна, неведнъж, а много пъти. Едри, тъмни, кадифени, червени рози — така си спомняше после той тези целувки. Слънце, лято, пойни птички, такава беше атмосферата, в която се почувства потопен. Топлина, радост и невероятна сила.

— Толкова съм щастлива — каза тя. — О, скъпи! Как разбрахте? Как успяхте да разберете? Вие сте като добрия вълшебник от приказките. — Тя замълча, останала без дъх от щастие. — Днес ще отидем при консула, за да се оженим. Когато Джон се върне, баща му ще бъде тук. Ще му кажем, че е имало някакво недоразумение в миналото. О, той няма да задава въпроси. Толкова съм щастлива… толкова съм щастлива…

Щастието наистина струеше от нея. То заливаше мистър Сатъртуейт като топло, пенещо се течение.

— За Антъни беше такава радост да разбере, че има син. Никога не съм и мечтала, че той ще се интересува от него. — Тя погледна уверено мистър Сатъртуейт в очите. — Не е ли странно как накрая нещата се подреждат така добре и всичко свършва прекрасно?

Сега той я видя по-ясно от всякога. Дете — все още дете — с любовта си към илюзиите. Нейните приказки, в които накрая двама души „живели дълго и щастливо“.