Лейди Странли запали цигара, кръстоса красивите си крака, обвити в най-фини копринени чорапи, и повтори:
— Да, наистина доста се тревожа за Марджъри.
— Мили Боже! — възкликна мистър Сатъртуейт. — Какъв е проблемът?
Лейди Странли го погледна с красивите си сини очи.
— Не я познавате, нали? — Сетне добави за уточнение: — Тя е дъщеря на Чарлз.
Ако указателите „Кой кой е“ бяха строго изчерпателни, то справката за лейди Странли би могла да завършва така: „Хоби — бракосъчетание“. Тя се носеше през живота и пътят й беше осеян със съпрузи. От трима се беше лишила поради развод, а от един — поради смърт.
— Ако беше дете на Рудолф, можех да разбера — продължи лейди Странли. Помните ли Рудолф? Беше толкова темпераментен! Шест месеца след като се оженихме, трябваше да прибягна до онези странни неща — как им казваха? Брачни не знам какво си, сещате се какво искам да кажа. Слава богу, сега процедурата е по-проста. Спомням си, че се наложи да му напиша едно ужасно глупаво писмо. Всъщност, адвокатът ми го продиктува. Молех го да се върне, щях да направя всичко, което е по силите ми, и т.н., но на Рудолф не можеше да се разчита, толкова беше темпераментен. Веднага се втурна обратно вкъщи, а точно това не трябваше да прави. Адвокатите целяха съвсем друго.
Тя въздъхна.
— А Марджъри? — напомни мистър Сатъртуейт, тактично връщайки я към темата на разговора.
— Разбира се. Тъкмо това ви разправям, нали? Марджъри напоследък вижда и чува разни неща. Нали знаете — духове и всичко останало. Никога не бих предположила, че Марджъри има такова развито въображение. Тя ми е много добро момиче — винаги е била такава, само малко… скучновата.
— Невъзможно — промърмори мистър Сатъртуейт, опитвайки се някак да бъде галантен.
— Всъщност, направо е скучна — продължи лейди Странли. — Не се интересува от танци, коктейли или всичко онова, от което би трябвало да се интересува едно младо момиче. Предпочита да си стои на село и да ловува, отколкото да обикаля света с мен.
— Гледай ти — вмъкна мистър Сатъртуейт, — значи не е пожелала да дойде с вас?
— Е, и аз не настоявах толкова. Дъщерите като че ли ми действат потискащо.
Мистър Сатъртуейт се опита да си представи лейди Странли, придружена от сериозна дъщеря, но не успя.
— Започвам да се безпокоя, че Марджъри нещо не е наред — продължи майката бодро. — Чуването на гласове е много лош признак. Така казват. Да не си помислите, че в Абътс Мийд има духове. Старото имение е изгоряло до основи през 1836 година и на мястото му е построен нещо като ранновикториански замък, който просто не може да бъде населен с призраци. Твърде е грозен и обикновен.
Мистър Сатъртуейт се изкашля. Чудеше се защо му разказват всичко това.
— Помислих си — рече лейди Странли с ослепителна усмивка като че ли отгатнала мислите му, — че може би вие сте в състояние да ми помогнете.
— Аз ли?
— Да. Утре се връщате в Англия, нали?
— Да, така е — призна мистър Сатъртуейт предпазливо.
— И познавате всичките тия спиритисти, нали? Как не, та вие кого ли не познавате.
Мистър Сатъртуейт леко се усмихна. Една от слабостите му беше да има познати навсякъде.
— Така че какво по-просто? — продължи лейди Странли. — Аз самата не бих могла да намеря общ език с такива хора. Нали знаете, сериозни мъже с бради, обикновено с очила. Те ме отегчават ужасно и с тях се чувствам възможно най-зле.
Мистър Сатъртуейт беше доста стъписан. Лейди Странли продължи да му се усмихва ослепително.
— Значи всичко е уредено, нали? — каза тя доволно. — Ще прескочите до Абътс Мийд, ще видите Марджъри и ще се уговорите. Разбира се, ако Марджъри наистина е започнала да полудява, ще се върна у дома. А! Ето го и Бимбо.
Усмивката й от ослепителна премина в замайваща.
Млад човек в бял екип за тенис се приближаваше към тях. Беше около двадесет и две годишен и истински красавец.
Младият човек простичко каза:
— Търсих те навсякъде, Бабс.
— Как мина тенисът?
— Скапано.
Лейди Странли се изправи. Обърна глава през рамо, погледна към мистър Сатъртуейт и изчурулика нежно:
— Много мило от ваша страна, че ми помагате. Никога няма да го забравя.