— Не, сър — отвърна тя на въпросите на мистър Сатъртуейт. — Никога не съм чувала къщата да е обитавана от духове. Честно казано, сър, до снощи си мислех, че всичко това е плод на нейното въображение. Но наистина усетих как нещо се шмугна покрай мен в тъмнината. И, повярвайте ми, сър — не беше от плът и кръв. И после — раната на шията на мис Марджъри. Не си я е направило само, горкото момиче.
Но думите й подсказаха нещо на мистър Сатъртуейт. Възможно ли беше Марджъри сама да си е причинила тази рана? Чувал беше за странни случаи, когато момичета, наглед нормални и уравновесени като Марджъри, са правили най-изумителни неща.
— Скоро ще зарасне — каза Клейтън. — Не е като моята рана. — Тя посочи белега на челото си. — Случи се преди четиридесет години, сър. И още си личи.
— Станало е при потъването на „Уралия“ — вметна Марджъри.
— Една греда я ударила по главата, нали така, Клейтън?
— Да, мис.
— Какво мислите вие, Клейтън? — попита мистър Сатъртуейт. — Какво мислите, че означава това нападение над мис Марджъри?
— Наистина не бих искала да го казвам, сър.
Мистър Сатъртуейт правилно изтълкува думите й като проява на сдържаност на добре обучена прислужница.
— Какво наистина мислите, Клейтън? — повтори той настоятелно.
— Мисля, сър, че нещо много лошо трябва да е било извършено в тази къща и че, докато то не се разкрие, няма да има спокойствие.
Жената говореше сериозно и светлите й сини очи го гледаха твърдо.
Мистър Сатъртуейт слезе долу доста разочарован. Явно, Клейтън поддържаше традиционното обяснение — преследване от духове като наказание за злодеяние, извършено в миналото. Самият мистър Сатъртуейт не се задоволяваше с толкова малко. Феноменът се беше появил едва от два месеца. Едва след като Марсия Кийн и Роли Вавасър се бяха появили тук. Трябваше да проучи тези двамата. Беше възможно цялата работа да е просто груба шега. Но той поклати глава, недоволен от това разрешение. Нещата бяха доста по-зловещи.
Пощата тъкмо беше пристигнала. Марджъри отваряше и четеше писмата си. Изведнъж нададе възклицание.
— Какви глупости ми пише! — извика тя. — Прочетете това. — И подаде писмото на мистър Сатъртуейт.
Беше послание, типично за лейди Странли.
„Скъпа Марджъри — пишеше тя, — толкова съм щастлива, че добрият мистър Сатъртуейт е там при вас. Той е страхотно умен и познава всички видни специалисти по привиденията. Поканете ги и внимателно разследвайте нещата. Сигурна съм, че прекарвате чудесно и много бих искала да съм с вас, но тези дни наистина бях доста болна. В хотелите са толкова небрежни към храната, която поднасят. Докторът казва, че е някакво хранително отравяне. Наистина бях ужасно зле.
Много мило от твоя страна да ми изпратиш онези шоколадови бонбони, скъпа, но наистина нямаше нужда. Нали тук е пълно с всякакви лакомства.
Довиждане, скъпа, и приятно прогонване на семейните духове. Бимбо казва, че чудесно се справям с тениса.
С океани любов:
— Майка ми винаги иска да я наричам Барбара — обясни Марджъри. — Чиста глупост, мисля аз.
Мистър Сатъртуейт се подсмихва. Осъзна, че твърдият консерватизъм на дъщерята сигурно понякога е доста мъчителен за лейди Странли. Съдържанието на писмото го впечатли с нещо, което очевидно не впечатляваше на Марджъри.
— Изпращали ли сте на майка си шоколадови бонбони? — попита той.
Марджъри поклати глава.
— Не съм. Трябва да е бил някой друг.
Мистър Сатъртуейт изглеждаше угрижен. Две неща му се струваха особено важни. Лейди Странли беше получила като подарък кутия шоколадови бонбони и беше прекарала остър пристъп на отравяне. Явно, тя не свързваше двете неща. А имаше ли връзка? Той самият беше склонен да мисли, че има.
Високо, мургаво момиче излезе от дневната и дойде при тях.
Представиха я на мистър Сатъртуейт като Марсия Кийн. Тя се усмихна на дребния господин мило и добронамерено.
— Дошли сте да хванете домашния призрак на Марджъри? — попита тя с провлачен глас. — Ние всички се забавляваме с този неин призрак. А, ето го и Роли.
Една кола току-що беше спряла пред главния вход. От нея се измъкна висок, светлокос млад мъж с енергична момчешка походка.
— Здравей, Марджъри! — извика той. — Здравей, Марсия! Доведох ви подкрепление. — Той се обърна към двете жени, които тъкмо влизаха в хола. Мистър Сатъртуейт разпозна в първата мисис Касън, за която Марджъри току-що бе говорила.