— Така изглежда — отвърна мистър Сатъртуейт. — В мозъка й се е загнездила само една смътна идея — че наследството й е било откраднато и задържано от вас и майка ви.
— Но… но Клейтън е толкова стара.
Мистър Сатъртуейт замълча за момент. Пред очите му се появи видение — съсухрената старица с побеляла коса и лъчезарното златокосо създание, седнало под слънчевите лъчи на Кан. Сестри! Възможно ли беше наистина? Спомни си сестрите Барън — колко много си приличаха. Само защото животът им се беше развил по различни пътища…
Поклати тъжно глава, замислен над прекрасното и жалкото в живота…
Обърна се към Марджъри и тихо каза:
— Най-добре да се качим горе при нея.
Намериха Клейтън седнала в малката стаичка, където шиеше. Тя не обърна глава, когато влязоха и мистър Сатъртуейт много скоро откри защо.
— Сърдечен пристъп — промърмори той и докосна студеното, вцепенено рамо. — Може би така е най-добре.
Глава VIII
Лицето на Елена
I
Мистър Сатъртуейт беше в операта и седеше сам в голямата си ложа на първи балкон. Отвън на вратата имаше картичка, на която беше отпечатано името му. Ценител и познавач на всички изкуства, мистър Сатъртуейт имаше особена слабост към хубавата музика и беше редовен посетител на Ковънт Гардън, като си запазваше ложа за всеки вторник и петък през целия сезон.
Но не се случваше често да седи в нея сам. Беше общителен дребен джентълмен и обичаше да пълни ложата си с елита на висшето общество, към което принадлежеше, както и с аристокрацията на артистичния свят, сред която също се чувстваше като у дома си. Но тази вечер беше сам, тъй като една графиня го беше разочаровала. Графинята беше не само красива светска дама, но и добра майка. Децата й бяха нападнати от онази разпространена, но винаги тревожеща болест — дребната шарка, и графинята си остана вкъщи, спорейки през сълзи с медицинските сестри с изрядно колосани одежди. Съпругът и, който й беше осигурил гореспоменатите деца и титлата, но който, извън това, беше пълна нула, не беше пропуснал шанса да се измъкне. Нищо не го отегчаваше повече от музиката.
Така че мистър Сатъртуейт седеше сам. Тази вечер програмата включваше „Cavalleria rusticana“ и „Pagliacci“. Тъй като първата никога не му беше допадала, той пристигна точно преди падането на завесата, по време на смъртната агония на Сантуца, и имаше достатъчно време, за да огледа залата с изпитателен поглед, преди всички да са излезли, заети с посещения или битки за кафе и лимонада. Мистър Сатъртуейт нагласи театралния си бинокъл, огледа още веднъж залата, набеляза си целта и тръгна към нея с добре очертан план за действия. План, чието изпълнение не започна, тъй като точно пред ложата си се сблъска с висок мургав мъж. Позна го и приятна тръпка на вълнение премина през тялото му.
— Мистър Куин! — възкликна мистър Сатъртуейт и сграбчи приятеля си за ръката, като че ли се страхуваше, че всеки момент може да се изпари във въздуха. — Отвличам ви в моята ложа — заяви решително мистър Сатъртуейт. — Нали не сте с компания?
— Не, седя сам в партера — отговори усмихнат мистър Куин.
— Е, тогава всичко е уредено — въздъхна облекчено мистър Сатъртуейт.
На някой страничен наблюдател той би се сторил почти комичен.
— Много мило от ваша страна — откликна мистър Куин.
— О, няма нищо. За мен е удоволствие. Не знаех, че обичате музика…
— Имам специални причини да харесвам „Pagliacci“.
— О! Разбира се — избъбри мистър Сатъртуейт и кимна разбиращо, макар че, ако трябваше, би се затруднил да обясни точно защо е използвал този израз. — Разбира се, напълно естествено.
Върнаха се в ложата при първия звънец и, подпрени на парапета, загледаха завръщащата се в партера публика.
— Ето една прекрасна глава — забеляза внезапно мистър Сатъртуейт.
Той посочи с бинокъла си точно под тях, в средата на партера. Там седеше момиче, чието лице не се виждаше, а само косата й сякаш от чисто злато, която прилягаше като шапка и откриваше бяла шия.
— Гръцка глава — отбеляза с възхищение мистър Сатъртуейт. — Истинска антична хубост. — Той въздъхна щастливо. — Удивително е, като се замисли човек, колко малко хора имат коса, която наистина им приляга. Днешните прически правят това още по-очевидно.
— Колко сте наблюдателен — отвърна мистър Куин.