— Виждам много неща — призна мистър Сатъртуейт. — Наистина ги виждам. Например, забелязах тази глава веднага. Непременно трябва да видим лицето й. Но то няма да подхожда, сигурен съм. Шансът е едно на хиляда.
Едва изрече тези думи и светлините потрепнаха и угаснаха. Чу се рязкото почукване на диригентската палка и операта започна. Тази вечер пееше някакъв нов тенор, наричан втори Карузо. Вестниците го определяха ту като югославянин или като чех, албанец, унгарец или българин, проявявайки удивително безразличие. Беше изнесъл невероятен концерт в Албърт Хол — програма от народни песни от родните му планини, със специално настроен оркестър. Песните бяха в странни полутонове и поназнайващите ги обявяваха за „изумителни и прекрасни“. Истинските музиканти бяха резервирани, съзнавайки, че човек трябва да има специално обучен и настроен слух, преди да си позволи каквато и да било оценка. Беше голямо облекчение за доста хора да установят тази вечер, че йоашбим можеше да пее на нормален италиански с всички обичайни ридания и трептения на гласа.
След първото действие завесата се спусна при бурни аплодисменти. Мистър Сатъртуейт се обърна към мистър Куин. Той осъзна, че последният очакваше от него някаква оценка и леко се поизпъчи. Нали все пак той беше познавач. Като критик беше почти непогрешим.
Много бавно кимна с глава и каза:
— Това се казва глас.
— Така ли мислите?
— Чудесен е. Като на Карузо. Хората може и да не го оценят веднага, тъй като техниката му не е достигнала съвършенство. Все още има остри ръбове, липса на увереност във взимането на височините. Но има глас, при това прекрасен.
— Бях на концерта в Албърт Хол — обади се мистър Куин.
— Така ли? Аз не можах да отида.
— Предизвика фурор с „Песента на овчаря“.
— Четох за това — отвърна мистър Сатъртуейт. — Припевът всеки път завършва с висок тон — нещо като вик. Нота, намираща се точно между „ла“ и „си бемол“. Много странно.
Йоашбим получи три биса, усмихваше се и се кланяше. Лампите отново светнаха и хората започнаха да се изнизват навън. Мистър Сатъртуейт се наведе над парапета, за да разгледа момичето със златистата коса. Тя стана, оправи шала си и се обърна.
Мистър Сатъртуейт затаи дъх. Знаеше, че такива лица остават в историята.
Момичето тръгна към изхода. Придружителят й — млад мъж, вървеше до нея. Мистър Сатъртуейт забеляза как я гледаха всички мъже наоколо — не можеха да свалят поглед.
„Каква красота! — каза си мистър Сатъртуейт. — Точно това е. Не чар, не привлекателност, не магнетизъм — никое от нещата, за които говорим така лекомислено — просто чиста красота. Формата на лицето, линията на веждите, извивката на брадичката.“ Той тихо изрецитира: „Лицето, заради което отплаваха хиляда кораба“. И за пръв път осъзна значението на тези думи.
Хвърли поглед към мистър Куин, който го наблюдаваше съучастнически и мистър Сатъртуейт не почувства нужда да изрази мислите си с думи.
— Винаги съм се питал — рече той — какви са всъщност жените от този род.
— Какво имате предвид?
— Хубавата Елена, Клеопатра, Мери Стюърт.
Мистър Куин кимна замислено.
— Ако излезем — предложи той, — може… да разберем.
Излязоха заедно и търсенето им се увенча с успех. Двойката, която искаха да видят, седеше във фоайето на полуетажа. За пръв път мистър Сатъртуейт забеляза придружителя на момичето — мургав млад мъж, не красив, но с някакво пламенно, неспокойно излъчване. Лицето му бе сякаш изсечено — изпъкнали скули, силна, леко изкривена челюст, дълбоко хлътнали очи, които бяха странно светли под сключените вежди.
„Интересно лице — помисли си мистър Сатъртуейт. — Изразително лице. В него има нещо.“
Младият мъж беше се навел напред и говореше със сериозен вид. Момичето го слушаше. Нито един от тях не беше от света на мистър Сатъртуейт. Реши, че са от категорията на любителите. Момичето носеше доста безформена дреха от евтина зелена коприна. Обувките й бяха от зацапан бял сатен. Младият мъж носеше вечерен костюм, в който като че ли не се чувстваше много удобно.
Двамата мъже минаха покрай тях няколко пъти. Четвъртия път видяха, че към двойката се е присъединил трети човек — светлокос млад мъж с вид на чиновник. С идването му във въздуха се появи напрежение. Новодошлият си играеше с вратовръзката си и изглеждаше нервен. Красивото лице на момичето, обърнато към него бе сериозно, а придружителят й се мръщеше гневно.