— Банална история — отбеляза тихо мистър Куин, докато минаваха.
— Да — въздъхна мистър Сатъртуейт. — Предполагам, че е неизбежно. Битка на две кучета за кокал. Винаги е било така и винаги ще бъде. И все пак на човек му се иска да е по-различно. Красотата… — Той спря. За мистър Сатъртуейт красотата означаваше нещо вълшебно. Трудно му беше да говори за нея. Погледна мистър Куин, който кимна с разбиране.
Върнаха се на местата си за второто действие.
Към края на представлението мистър Сатъртуейт се обърна нетърпеливо към приятеля си.
— Нощта е влажна. Колата ми е тук. Позволете ми да ви откарам… ъъъ… донякъде.
Последната дума беше израз на деликатността на мистър Сатъртуейт. „Да ви закарам вкъщи“ можеше да прозвучи като любопитство. Мистър Куин винаги беше толкова потаен. Странно колко малко знаеше за него.
— Но може би — продължи той, — вас също ви чака кола?
— Не — отвърна мистър Куин. — Не съм с кола.
— Тогава…
Но мистър Куин поклати глава.
— Много сте любезен — отвърна той, — но предпочитам да вървя по пътя си. Освен това — продължи той със странна усмивка, — ако нещо се… случи, ваш ред е да излезете на сцената. Лека нощ, и благодаря. Още веднъж гледахме драмата заедно.
Тръгна си толкова бързо, че мистър Сатъртуейт нямаше време да протестира, но беше изпълнен с леко чувство на неудобство, трептящо в съзнанието му. Каква драма имаше предвид мистър Куин? „Pagliacci“ или нещо друго?
Мастърс, шофьорът на мистър Сатъртуейт, имаше навика да го чака в някоя странична уличка. Господарят му не обичаше дългото чакане, докато другите коли минат по реда си пред операта. Сега, както и друг път, той бързо зави зад ъгъла, където знаеше, че ще намери очакващия го Мастърс. Точно пред него вървеше една двойка и когато ги позна, към тях се присъедини друг мъж.
Всичко се разви за минута. Гласът на мъжа се издигна гневно. Гласът на другия мъж му отвърна с болка и възмущение. Последва схватката. Удари, разярено дишане, още удари, полицейска униформа, появила се величествено от нейде… и в следващия миг мистър Сатъртуейт застана до момичето, което се беше подпряло на стената.
— Извинете ме — обърна се той към нея. — Не бива да оставате тук.
Хвана я за лакътя и бързо я поведе по улицата. Момичето погледна назад.
— Не трябва ли да… — започна несигурно тя.
Мистър Сатъртуейт поклати глава.
— Много ще е неприятно за вас да се замесвате. Сигурно ще ви помолят да отидете в полицията заедно с тях. Сигурен съм, че никой от вашите… приятели не би желал това. — Той спря. — Това е колата ми. Ще ми достави голямо удоволствие, ако ми позволите да ви закарам до дома ви.
Момичето го погледна изпитателно. Порядъчността, която мистър Сатъртуейт излъчваше й направи положително впечатление. Наведе глава.
— Благодаря — каза тя и се качи в колата, докато Мастърс държеше вратата отворена.
В отговор на въпроса на мистър Сатъртуейт тя даде някакъв адрес в Челси и той се качи до нея.
Момичето беше разстроено и не му се говореше, а мистър Сатъртуейт беше твърде тактичен, за да се намесва в мислите й. Но след малко тя се обърна към него и сама го заговори.
— Не може ли хората да не се държат така глупаво — каза тя раздразнено.
— Много неприятно — съгласи се мистър Сатъртуейт.
Тактичното му държание я успокои и тя продължи, като че ли чувстваше нужда да се довери на някого.
— Да не си помислите… Всъщност, ето какво се случи. Мистър Ийстни и аз сме приятели от дълго време — откакто съм в Лондон. Полага големи грижи за гласа ми, осигури ми някои много полезни запознанства и изобщо е безкрайно мил. Той е страстен меломан. Беше голям жест да ме покани на опера тази вечер. Сигурна съм, че направо се е разорил. Но ето че мистър Бърнс дойде и заговори с нас съвсем любезно, а Фил (мистър Ийстни) се вкисна. И от къде на къде. Нали живеем в свободна страна. Мистър Бърнс винаги е толкова приятен, винаги в добро настроение. После, тъкмо отивахме към метрото, той ни настигна и се присъедини към нас. Не беше казал и две думи, когато Филип се нахвърли върху него като луд. И… о, всичко това никак не ми харесва.
— Никак? — повтори тихо мистър Сатъртуейт.
Тя се изчерви, но много леко. В нея нямаше престорено кокетство. Естествено беше да изпитва някакво приятно вълнение при мисълта, че се бият за нея, такава е женската природа, но мистър Сатъртуейт почувства нейното притеснение и загриженост. И това се потвърди в следващия момент, когато тя несвързано отбеляза: