— Надявам се, че не го е наранил.
„Кой кого?“ — помисли си мистър Сатъртуейт, усмихвайки се в тъмнината.
Опирайки се на собственото си заключение той попита:
— Надявате се, че мистър… Ийстни не е наранил мистър Бърнс?
Тя кимна.
— Да, това имах предвид. Толкова е ужасно. Бих искала да разбера.
Колата спря.
— Имате ли телефон? — попита той.
— Да.
— Ако желаете, ще разбера точно какво се е случило и после ще ви телефонирам.
Лицето на момичето светна.
— О, би било много мило. Сигурен ли сте, че няма да ви притесни?
— Ни най-малко.
Тя му благодари отново и му даде телефонния си номер, като малко срамежливо добави:
— Казвам се Джилиън Уест.
Докато се носеше в нощта в изпълнение на обещанието си, странна усмивка изплува върху устните на мистър Сатъртуейт.
Помисли си: „Значи това било то… Формата на лицето, извивката на брадичката!“
Но удържа на думата си.
II
Следващата неделя следобед мистър Сатъртуейт отиде в Кю Гардънс, за да погледа рододендроните. Много отдавна (изключително отдавна, както му се струваше) беше ходил в Кю Гардънс с една млада дама, за да види камбанките. Мистър Сатъртуейт много внимателно беше обмислил предварително това, което щеше да каже, и точните думи, които щеше да използува, за да поиска ръката на младата дама. Тъкмо си ги повтаряше наум, отговаряйки малко разсеяно на забележките й относно камбанките, когато дойде шокът. Младата дама спря да се възхищава на цветята и изведнъж довери на мистър Сатъртуейт (като на истински приятел) любовта си към друг. Мистър Сатъртуейт се отказа от малката реч, която беше подготвил, и трескаво затърси съчувствие и приятелство в най-долното чекмедже на съзнанието си.
Такъв беше романът на мистър Сатъртуейт — доста бледичък, ранновикториански по дух. Но оттогава му беше останала романтичната привързаност към Кю Гардънс и той често ходеше там, за да види камбанките или, ако беше прекарал в чужбина повече време от обикновено, рододендроните. Въздишаше наум, чувствайки се доста сантиментален, и наистина му беше много приятно — по един старомоден и романтичен начин.
Този следобед, докато се разхождаше между чайните рози, разпозна една двойка, седнала до една от малките маси на тревата. Бяха Джилиън Уест и светлокосият мъж. В същия момент и те го познаха. Видя как момичето се изчерви и оживено заговори на спътника си. В следващия момент той се ръкуваше и с двамата по коректния си, малко старомоден начин, и прие плахата покана да пие чай с тях.
Не мога да изразя, сър — започна мистър Бърнс, — колко съм ви благодарен, че сте се погрижили за Джилиън онази вечер. Тя ми разказа всичко.
Да, наистина — потвърди момичето. — Беше толкова мило от ваша страна.
Мистър Сатъртуейт се почувства доволен и заинтригуван от двойката. Тяхната наивност и искреност го трогна. Освен това така той надникваше в свят, който не познаваше много добре. Тези хора бяха от класа, която му бе далечна.
Наглед сдържан, мистър Сатъртуейт можеше да бъде много състрадателен. Много скоро той вече слушаше цялата история на новите си приятели. Отбеляза си, че мистър Бърнс беше станал Чарли, и новината, че двамата са се сгодили не го завари неподготвен.
— Всъщност — заяви мистър Бърнс с пленителна прямота, — решихме го едва днес следобед, нали, Джил?
Бърнс беше чиновник в транспортна фирма. Изкарваше добри пари, имаше и малки спестявания и двамата планираха да се оженят съвсем скоро.
Мистър Сатъртуейт слушаше, кимаше и поздравяваше.
„Обикновен млад мъж — помисли си той, — твърде обикновен. Приятен, прям младеж, който има с какво да се похвали. Има добро мнение за себе си, без да е горделив, симпатичен, без да е красив. В него няма нищо забележително и никога няма да открие Америка. Но момичето го обича…“
На глас каза:
— А мистър Ийстни…
Съзнателно замълча, но беше казал достатъчно, за да предизвика ефект, за който беше подготвен. Лицето на Чарли Бърнс се помрачи, а Джилиън видимо се разстрои. „Нещо повече — каза си мистър Сатъртуейт — Изглежда уплашена.“
— Не ми харесва това — рече тихо тя. Думите й бяха адресирани към мистър Сатъртуейт, сякаш инстинктивно знаеше, че той ще разбере чувството, недостъпно за нейния любим. — Разбирате ли… той направи много за мен. Насърчи ме да се заема с пеене и… и ми помогна. Но през цялото време знаех, че гласът ми не е наистина хубав — не е първокласен. Разбира се, имах ангажименти…