Беше извит съд от тънко зелено стъкло, издължен и грациозен, а на ръба му имаше нещо като гигантски сапунен мехур, стъклено кълбо с преливащи се цветове. Джилиън забеляза, че гостът й бе запленен от съда.
И това е сватбен подарък от Фил. Красиво е, нали? Той работи в някаква фабрика за стъкло.
Прекрасно изделие — каза с възхищение мистър Сатъртуейт. — Стъклодувите от Мурано биха се гордели с него.
Той си тръгна със странно изострен интерес към Филип Ийстни. Изключително интересен млад мъж. И все пак момичето с прекрасното лице предпочиташе Чарли Бърнс. Колко странна и непредвидима беше вселената!
На мистър Сатъртуейт хрумна, че поради забележителната красота на Джилиън Уест, вечерта прекарана с мистър Куин сякаш беше лишена от обичайния заряд. Като правило, всяка среща с този тайнствен човек водеше до някакви странни и непредвидени събития. С надеждата да се натъкне отново на загадъчния си приятел, той се насочи към ресторанта „Арлекино“, където веднъж, в миналите дни, беше срещнал мистър Куин и той му каза, че често наминава там.
Мистър Сатъртуейт обходи „Арлекино“ сепаре по сепаре, оглеждайки се с надежда. Не откри и следа от мургавото, усмихнато лице на мистър Куин. Откри обаче друг. На една малка маса седеше сам Филип Ийстни.
Заведението беше препълнено и мистър Сатъртуейт седна срещу младия мъж. Сега разбираше какво е имал предвид мистър Куин онази вечер в операта. Изведнъж почувства силно вълнение. Като че ли беше въвлечен в неясна плетеница от събития. И той играеше важна роля в тях, макар още да не знаеше точно каква. Разиграваше се драма и мистър Сатъртуейт вземаше участие в нея. Не биваше да пропуска репликата си. Трябваше да каже своите няколко реда в нужния момент.
Седна срещу Филип Ийстни с чувството, че се подчинява на неизбежното. Не беше трудно да започне разговор. Ийстни изглеждаше нетърпелив да говори. Мистър Сатъртуейт, както винаги, беше окуражаващ и съчувстващ слушател. Говориха за войната, за експлозивите, за отровните газове. Ийстни знаеше много неща за последните, тъй като през по-голямата част от войната беше се занимавал с производството им. Мистър Сатъртуейт го намираше наистина интересен.
Ийстни каза, че имало един вид газ, който никога не е бил изпробван. Примирието дошло твърде рано. На него били възлагани големи надежди. Само едно вдишване било смъртоносно. Той се оживяваше все повече, докато говореше.
Установил веднъж контакт, мистър Сатъртуейт внимателно прехвърли разказа върху музиката. Слабото лице на Ийстни светна. Той заговори страстно и разпалено, като истински любител на музиката. Обсъдиха йоашбим и младият мъж показа ентусиазъм. И двамата с мистър Сатъртуейт се съгласиха, че нищо на света не може да надмине един наистина добър тенор. Ийстни като момче беше слушал Карузо и той му беше направил незабравимо впечатление.
Знаете ли, че той е можел да счупи винена чаша с гласа си? — попита той.
Винаги съм мислел, че това е мит — отвърна усмихнато мистър Сатъртуейт.
— Не, това е светата истина. Напълно е възможно. Въпрос на резонанс.
Той потъна в технически детайли. Лицето му порозовя. Очите му заблестяха. Темата като че ли го омагьосваше и мистър Сатъртуейт забеляза, че той познава извънредно задълбочено онова, за което говори. Възрастният мъж осъзна, че пред него стой човек с изключителен ум — ум, който може да бъде наречен почти гениален. Блестящ, хаотичен, още несигурен къде да насочи способностите си, но несъмнено гениален.
Спомни си за Чарли Бърнс и се удиви на Джилиън Уест.
Изведнъж осъзна колко късно е станало и поиска сметката си. Ийстни изглеждаше леко притеснен.
Срамувам се. Така се отплеснах — извини се той. — Но някаква щастлива случайност ви изпрати тук тази вечер. Исках… имах нужда да поговоря с някого.
Той завърши с лек, странен смях. Очите му още пламтяха с някакво потиснато вълнение. И все пак в него имаше нещо много трагично.
За мен беше удоволствие — отвърна мистър Сатъртуейт. — Разговорът ни беше много интересен и полезен за мен.
После направи обичайния си лек, галантен и малко смешен поклон и излезе от ресторанта. Нощта беше топла и, докато вървеше по улицата, си представи нещо много странно. Имаше чувството, че не е сам, че някой върви до него. Напразно си казваше, че си внушава. Усещането се засилваше. Някой вървеше до него по тази тъмна, тиха улица, някой, когото не можеше да види. Не разбра какво точно извика образа на мистър Куин така отчетливо в съзнанието му. Почувства се така, сякаш той върви до него и все пак трябваше само да се озърне, за да се увери, че е сам. Но чувството, че мистър Куин е до него не изчезна, а се появи и още нещо — потискащо чувство за надвиснала опасност. Трябваше да направи нещо и то бързо. Нещо не беше наред и възможността да го оправи бе в неговите ръце.