Картината се наричаше „Мъртвият Арлекин“. Предният й план представяше мраморен под от шахматно разположени бели и черни квадрати. В средата му лежеше по гръб, с прострени ръце Арлекин, облечен в черно-червен костюм. Зад него имаше прозорец, а отвън през него във фигурата на пода се взираше някой, като че беше същият човек, очертан от червените отблясъци на залязващото слънце.
Картината развълнува мистър Сатъртуейт по две причини. Първата беше, че разпозна, или поне си помисли, че разпознава лицето на човека от картината. То носеше определена прилика с мистър Куин — познат, с когото мистър Сатъртуейт се бе срещал няколко пъти при доста тайнствени обстоятелства.
„Сигурно не греша — промърмори си той. — Ако е така, какво означава?“
Мистър Сатъртуейт знаеше от опит, че всяка поява на мистър Куин носи някакво особено значение.
Както вече беше споменато, имаше и друга причина да бъде заинтригуван. Разпозна и фона на картината.
„Стаята с балкона в Чарнли — каза си мистър Сатъртуейт. — Странно… и много интересно…“
Вгледа се още по-внимателно в картината, чудейки се какво точно е имал предвид художникът. Един Арлекин — мъртъв на пода, а друг Арлекин го гледа през прозореца — или може би същият Арлекин? Сатъртуейт бавно тръгна покрай стените, взирайки се в другите картини, но с невиждащи очи. Умът му си остана зает със същото. Беше развълнуван. Животът, който тази сутрин му изглеждаше малко досаден, вече не беше такъв. Очевидно се намираше в навечерието на вълнуващи и интересни събития. Приближи се до масата, където седеше мистър Коб, управителят на галерията „Харчестър“, когото познаваше от много години.
— Бих искал да купя номер 39 — каза той, — ако вече не е продадена.
Мистър Коб погледна в счетоводната книга.
— Перлата на короната — промълви той, — малка скъпоценност, нали? Не, не е продадена. — Той назова цената. — Добра инвестиция, мистър Сатъртуейт. Догодина по това време ще ви струва три пъти повече.
— Винаги го казвате в такива случаи — усмихна се мистър Сатъртуейт.
— Е, и не съм ли бил прав? — попита мистър Коб. — Вярвам, че, ако решите да продадете колекцията си, мистър Сатъртуейт, няма да има и една картина, която да ви донесе по-малко, отколкото сте платили за нея.
— Ще купя тази картина — заяви мистър Сатъртуейт. — Ще ви платя с чек.
— Няма да съжалявате. Ние вярваме в Бристоу.
— Млад ли е?
— Двадесет и седем-осем годишен, струва ми се.
— Бих искал да се запозная с него — каза мистър Сатъртуейт. — Дали би приел някой ден да вечеря с мен?
— Мога да ви дам адреса му. Сигурен съм, че няма да пропусне такъв шанс. Името ви означава много в артистичния свят.
— Ласкаете ме — упрекна го мистър Сатъртуейт. Тъкмо понечи да си тръгне и мистър Коб каза:
— А, ето го и него. Ще ви го представя веднага.
Той стана от бюрото си. Мистър Сатъртуейт го придружи до един едър, непохватен млад човек, облегнат на стената и изучаващ широкия свят иззад барикадата на намръщената си физиономия.
Мистър Коб ги запозна и мистър Сатъртуейт произнесе кратка, любезна реч.
— Току-що имах удоволствието да придобия една от вашите картини — „Мъртвият Арлекин“.
— Е, нищо не губите от това — нелюбезно отвърна мистър Бристоу. — Много добра работа е, макар че аз го казвам.
— Виждам — съгласи се мистър Сатъртуейт. — Работите ви силно ме интересуват, мистър Бристоу. Необичайна зрелост за толкова млад човек. Чудя се дали бихте ми направили удоволствието да вечеряте с мен някой път? Зает ли сте тази вечер?
— Всъщност не — отвърна мистър Бристоу, все още без никаква видима проява на любезност.
— Тогава удобно ли ви е в осем часа? — продължи мистър Сатъртуейт. — Ето визитната ми картичка с адреса.
— О, добре — отговори мистър Бристоу. — Благодаря — добави той със забележимо закъснение.