„Млад човек, който няма високо мнение за себе си и се страхува, че светът може да сподели виждането му“.
До такова заключение стигна мистър Сатъртуейт, докато излизаше на озарената от слънцето Бонд Стрийт, а преценките му за другите хора рядко се отклоняваха от истината.
Франк Бристоу пристигна към осем и пет и намери домакина си да го очаква заедно с още един човек. Другият гост беше представен като полковник Монктън. Седнаха на масата за вечеря почти веднага. Овалната махагонова маса беше подредена за четирима и мистър Сатъртуейт промърмори в обяснение:
— Очаквах един приятел, мистър Куин, да се отбие — каза той. — Не зная дали случайно не го познавате. Мистър Харли Куин?
— Аз никого не познавам — изръмжа Бристоу.
Полковник Монктън се взираше в художника с хладния интерес, който би могъл да събуди в него някой нов вид медуза. Мистър Сатъртуейт се опитваше да поддържа разговора в любезен дух.
— Бях специално заинтересуван от тази ваша картина, тъй като ми се стори, че разпознавам мястото на действието — стаята с балкона в Чарнли. Прав ли съм? — След кимването на художника той продължи: — Колко интересно. Самият аз съм отсядал няколко пъти в Чарнли. Може би познавате някого от семейството?
— Не! — заяви Бристоу. — Такива семейства изобщо не биха се заинтересували от мен. Отидох там с екскурзионния автобус.
— Боже мой! — възкликна полковник Монктън, само за да каже нещо. — С автобус! Боже мой.
Франк Бристоу го изгледа смръщено.
— Защо не? — запита яростно той.
Горкият полковник Монктън доста се стресна. Погледна умолително към мистър Сатъртуейт, като че ли казваше: „Вие може и да се интересувате от тези примитивни форми на живот като учен. Но защо въвличате и мен?“
— О, тези автобуси са ужасни — защити се той. — Така те подмятат при всяка неравност!
— Ако човек не може да си позволи Ролс Ройс, му се налага да пътува с автобуси — възрази свирепо Бристоу.
Полковник Монктън го гледаше втренчено. Мистър Сатъртуейт си помисли: „Ако не успея да поуспокоя този млад човек, ще прекараме много бурна вечер…“
— Чарнли винаги ме омагьосва — продължи той. — Бил съм там само веднъж след трагедията. Мрачна къща… и има нещо призрачно в нея.
— Така е — съгласи се Бристоу.
— Всъщност има два истински призрака — обясни Монктън. — Казват, че Чарлз I се разхожда нагоре-надолу по балкона, носейки главата си под мишница — но вече съм забравил защо. Освен това там е и Плачещата дама със сребърната кана, която винаги се явява след смъртта на някого от фамилията Чарнли.
— Глупости — изсумтя презрително Бристоу.
— Съдбата на тяхното семейство наистина беше незавидна — вмъкна бързо мистър Сатъртуейт. — Четирима носители на титлата са загинали от насилствена смърт, а последният лорд Чарнли се самоуби.
— Потискаща история — съгласи се мрачно Монктън. — Бях там, когато се случи.
— Нека да помисля… трябва да беше преди четиринадесет години — спомни си мистър Сатъртуейт. — Оттогава къщата е затворена.
— Това не ме учудва — забеляза Монктън. — Трябва да е било ужасен шок за младото момиче. Бяха женени само от месец, едва се бяха върнали от сватбеното си пътешествие. Устроиха голям маскен бал, за да отпразнуват завръщането си у дома. Точно когато гостите започнаха да пристигат, Чарнли се заключи в Дъбовия салон и се застреля. Това не подхожда на един мъж. Моля?
Той обърна остро глава наляво и погледна мистър Сатъртуейт с извинителен смях.
— Започват да ми се привиждат разни неща, Сатъртуейт. За момент ми се стори, че някой седи в това празно кресло и че ми казва нещо. — След една-две минути той продължи: — Да, беше страхотен шок за Аликс Чарнли. Тя беше едно от най-хубавите момичета, които можете да срещнете, и преливаща от онова, което се нарича радост от живота. А сега самата тя е заприличала на призрак. Всъщност не съм я виждал от години. Мисля, че живее в чужбина през повечето време.
— А момчето?
— Момчето е в „Итън“. Какво ще прави, когато навърши пълнолетие — не знам. Но не вярвам да се върне отново в старото имение.
— От него би излязъл Монктън чудесен народен увеселителен парк — отбеляза Бристоу.
Полковник го погледна със студено презрение.
— Не, вие всъщност не мислите така — вмъкна мистър Сатъртуейт. — Не бихте нарисували онази картина, ако го вярвахте. Традицията и атмосферата са нещо неуловимо. Нужни са векове, за да се създадат, а ако ги унищожите, не бихте могли да ги възстановите отново за двадесет и четири часа. Той се изправи. — Господа, да отидем в стаята за пушене. Имам там няколко снимки от Чарнли, които бих искал да ви покажа.