Едно от хобитата на мистър Сатъртуейт беше любителската фотография. Освен това се гордееше с книгата си „Домовете на моите приятели“. Въпросните приятели бяха, разбира се, възхитени. Книгата обаче представяше мистър Сатъртуейт в доста по-снобска светлина, отколкото той заслужаваше.
— Това е снимка на стаята с балкона, която направих миналата година — каза той. Подаде я на Бристоу. — Както виждате, снимано е почти под същия ъгъл, който е използван във вашата картина. Този килим е чудесен — жалко, че снимките не могат да покажат цветовете му.
— Спомням си го — каза Бристоу. — Прекрасни багри. Грееше като пламък. Но все пак изглеждаше малко не на място там. Размерът му не беше подходящ за тази голяма стая с черно-белите й квадрати. Никъде другаде в стаята няма килим. Той разваля целия ефект — прилича на гигантско кърваво петно.
— Може би това ви е дало идеята за картината? — предположи мистър Сатъртуейт.
— Може би — промълви замислено Бристоу. — Ако се съди по външността, човек по-скоро би избрал като декор за трагедия съседната малка стая с ламперия.
— Дъбовият салон — намеси се Монктън. — Да, това наистина е обитаваната от духове стая. Там има ниша, в която са се криели проповедниците — подвижен панел до огнището. Според преданието някога самият Чарлз I веднъж е бил укрит там. Двама души са намерили смъртта си при дуел в тази стая. И там, както казах, се застреля Реджи Чарнли.
Той взе снимката от Бристоу.
— О, това е килимът от Бухара — възкликна. — Струва поне две хиляди лири, според мен. Когато аз бях там, стоеше в Дъбовия салон — там му е мястото. Изглежда нелепо върху този огромен под с мраморни плочи.
Мистър Сатъртуейт гледаше празното кресло, което беше приближил до своето. После каза замислено:
— Чудя се кога ли е бил преместен?
— Трябва да е било наскоро. Спомням си един разговор за него в самия ден на трагедията. Чарнли казваше, че той наистина заслужава да се пази във витрина.
Мистър Сатъртуейт поклати глава.
— Къщата беше запечатана незабавно след трагедията и всичко беше оставено точно, както си е.
Бристоу се намеси с въпрос. Беше изоставил агресивните си маниери.
— Защо се е застрелял лорд Чарнли? — попита той.
Полковник Монктън се размърда притеснено в креслото си.
— Никой така и не разбра — отвърна неопределено той.
— Предполагам — каза бавно мистър Сатъртуейт, — че все пак наистина е било самоубийство.
Полковникът го погледна с внезапно удивление.
— Самоубийство — повтори той. — Разбира се, че беше самоубийство. Драги приятелю, самият аз бях в къщата.
Мистър Сатъртуейт погледна празното кресло до себе си и, вътрешно усмихвайки се като че ли на някаква скрита шега, която останалите не можеха да разберат, тихо изрече:
— Понякога години по-късно човек вижда нещата по-ясно, отколкото би могъл в дадения момент.
— Глупости — изръмжа Монктън, — пълни глупости! Как можеш да виждаш нещата по-добре, когато в паметта ти те вече са неясни, вместо ясни и бистри?
Но мистър Сатъртуейт получи подкрепа от неочаквана посока.
— Разбирам какво имате предвид — каза художникът. Бих казал, че сигурно сте прав. Въпрос на пропорции, нали? А вероятно и на нещо повече от пропорции. Относителност и така нататък.
— Ако питате мен — заяви полковникът, — всички тези измислици на Айнщайн са просто куп глупости. Както и спиритизмът и другите бабини деветини! — Той се огледа яростно и продължи: — Разбира се, че беше самоубийство. Та нали аз практически видях как се случи със собствените си очи?
— Разкажете ни — помоли го мистър Сатъртуейт, — за да можем и ние да видим със собствените си очи.
С донякъде смекчена ярост полковникът се намести по-удобно в креслото си.
— Всичко стана съвсем неочаквано — започна той. — Чарнли изглеждаше съвсем обикновено. В къщата беше отседнала голяма компания за този бал. Никой не би могъл да предположи, че ще вземе да се застреля точно когато започнаха да пристигат гостите.
— Би било проява на по-добър вкус, ако беше почакал, докато си тръгнат — забеляза мистър Сатъртуейт.