Выбрать главу

— Разбира се. Да извършиш такова нещо е проява на много лош вкус.

— Нехарактерно — добави мистър Сатъртуейт.

— Да — призна Монктън, — не беше в стила на Чарнли.

— И все пак е било самоубийство?

— Разбира се, че беше самоубийство. Бяхме трима или четирима души на площадката на стълбите. Аз самият, онова момиче Острандър, Алджи Дарси — о, и още един-двама. Чарнли мина през хола долу и влезе в Дъбовия салон. Младата Острандър каза, че изглеждал ужасно и очите му гледали втренчено — но, разбира се, това са глупости — тя дори не е могла да види лицето му от мястото, където стояхме. Но той наистина вървеше малко прегърбен, като че ли мъкнеше целия свят на раменете си. Едно от момичетата го повика, мисля, че тя беше нечия гувернантка и лейди Чарнли я беше включила в списъка на поканените от добрина. Носеше съобщение за него. Тя извика: „Лорд Чарнли, лейди Чарнли би искала да знае…“ Той не й обърна внимание и влезе в Дъбовия салон. Захлопна вратата и чухме как ключът се превърта в ключалката. После, една минута по-късно, чухме изстрела. Втурнахме се надолу към хола. Има втора врата от Дъбовия салон, която води в стаята с балкона. Опитахме се да я отворим, но тя също беше заключена. Накрая се наложи да разбием вратата. Чарнли лежеше на пода — мъртъв — с пистолет близо до дясната си ръка. Е, какво може да е било, освен самоубийство? Нещастен случай ли? Не ми ги разправяйте тия. Има само една друга възможност… убийство — но няма убийство без убиец. Предполагам, че ще признаете това.

— Убиецът може да е избягал — предположи мистър Сатъртуейт.

— Невъзможно. Ако имате парче хартия и молив, бих могъл да ви нарисувам плана на къщата. Има две врати в Дъбовия салон: едната — към хола, другата — към стаята с балкона. И двете врати бяха заключени отвътре и ключовете бяха в ключалките.

— А прозорецът?

— Беше затворен и капаците му бяха залостени.

Възцари се тишина.

— Е, това е — заключи триумфално полковник Монктън след малко.

— Явно е така — призна тъжно мистър Сатъртуейт.

— Между другото — започна полковникът, — въпреки че преди малко се присмивах на спиритизма, не мога да не призная, че в тази къща и особено в стаята цареше някаква дяволска атмосфера. Има няколко дупки от куршуми в ламперията — резултати от дуелите, които са се състояли в тази стая, а на пода има странно петно, което винаги се появява отново, въпреки че са сменяли паркета няколко пъти. Предполагам, че сега на този под има друго петно от кръв — кръвта на горкия Чарнли.

— Много кръв ли имаше? — попита мистър Сатъртуейт.

— Много малко… странно малко — така каза лекарят.

— Къде се бе прострелял? В главата ли?

— Не, в сърцето.

— Това не е лесен начин за самоубийство — отбеляза Бристоу. — Ужасно трудно е да се разбере къде точно е сърцето. Аз никога не бих го направил по този начин.

Мистър й поклати глава. Чувстваше неясно, недоволство. Беше се надявал да стигне до нещо — без да знае до какво.

Монктън продължи:

— Зловещо място е Чарнли. Разбира се, самият аз не съм виждал нищо.

— Не сте ли виждал Плачещата дама със Сребърната кана?

— Не, сър, съвсем не — натърти полковникът. — Но сигурно всеки прислужник в имението би се заклел, че я е виждал.

— Суеверието е наследство от Средновековието — издекламира Бристоу. — Все още са останали следи от него тук-там, но, слава богу, постепенно се освобождаваме от него.

— Суеверието… замисли се мистър Сатъртуейт. Погледът му отново се върна върху празния стол. — Не мислите ли, че то понякога… може да се окаже полезно?

Бристоу се взря в него.

— Полезно ли? Странна дума.

— Е, надявам се, че вече сте убеден, Сатъртуейт намеси се полковникът.

— О, да — отвърна мистър Сатъртуейт. — На пръв поглед изглежда странно толкова безсмислено е от страна на току-що женен, млад, богат мъж, който тъкмо празнува завръщането си вкъщи… странно е… но съм съгласен, че от фактите няма измъкване. — Той тихо повтори: — Фактите… — И се намръщи.

— Предполагам, че никога няма да разберем най-интересното — каза Монктън. — Какво стои зад всичко това? Разбира се, имаше слухове, всякакви слухове. Знаете какво говорят хората.

— Но никой не знаеше нищо определено — промълви замислено мистър Сатъртуейт.