— Моля да ме извините за неочакваното посещение, мистър Сатъртуейт — започна тя. Гласът й беше звучен, дълбок и омайващ. — Няма да казвам, че отдавна искам да се запозная с вас, но наистина съм щастлива, че имам повод. Колкото до идването ми тази вечер — засмя се тя, — е, когато искам нещо, не мога да чакам. Когато искам нещо, просто трябва да го получа.
— Какъвто и да е поводът, довел такава очарователна дама като гост в дома ми, той е добре дошъл за мен — отвърна мистър Сатъртуейт със старомодна галантност.
— Колко сте мил — отбеляза Аспасия Глен.
— Разрешавате ли, мила госпожо — попита мистър Сатъртуейт — да ви благодаря за удоволствието, с което толкова често сте ме дарявали… докато съм седял в партера?
Тя му се усмихна радостно.
— Пристъпвам направо към целта. Днес бях в галерията „Харчестър“. Видях там една картина, без която просто не мога да живея. Поисках да я купя, но не можах, тъй като вие току-що я бяхте купили. Така че… — тя замълча. — Толкова много я искам — продължи след малко. — Драги мистър Сатъртуейт, просто трябва да я имам. Донесох чековата си книжка. — Тя го погледна с надежда. — Всички казват, че сте страшно мил. Свикнала съм хората са добри с мен, разбирате ли. Това е много лошо, но какво да направя.
Значи такива бяха методите на Аспасия Глен. Мистър Сатъртуейт остана хладно критичен към тази демонстрация на женственост и позата на разглезено дете. Би могло да се очаква, че това ще му въздейства, но не се получи. Аспасия Глен беше сгрешила. Беше го преценила като застаряващ дилетант, който лесно може да бъде размекнат от една хубава жена. Но зад галантните си маниери мистър Сатъртуейт имаше хладен и критичен ум. Той умееше много правилно да преценява хората, каквито са всъщност, а не каквито искат да се представят пред него. Виждаше пред себе си не очарователна жена, която моли за изпълнение на някаква прищявка, а безмилостна егоистка, решена да постигне своето по някаква неясна за него причина. И беше напълно сигурен, че Аспасия Глен няма да постигне своето. Нямаше да отстъпи от картината с мъртвия Арлекин заради нея. Той бързо затърси в съзнанието си най-добрия начин да отклони искането й без излишна грубост.
— Сигурен съм — каза той, — че всички изпълняват прищевките ви, щом им се открие възможност, и то с най-голямо удоволствие.
— Значи наистина ще ми дадете да взема картината?
Мистър Сатъртуейт поклати глава бавно, със съжаление.
— Страхувам се, че е невъзможно. Разбирате ли — той направи пауза, — купих тази картина за една дама. Подарък е.
— О! Но сигурно…
Телефонът на масата иззвъня остро. Като промърмори някакво извинение, мистър Сатъртуейт вдигна слушалката. Чу слаб, студен глас, който сякаш идеше от много далеч.
— Мога ли да говоря с мистър Сатъртуейт, моля?
— Мистър Сатъртуейт е на телефона.
— Обажда се лейди Чарнли, Аликс Чарнли. Сигурно не ме помните, мистър Сатъртуейт, от толкова години не сме се виждали.
— Скъпа Аликс. Разбира се, че ви помня.
— Исках да ви помоля нещо. Бях днес на изложбата в галерията „Харчестър“. Там имаше една картина, наречена „Мъртвият Арлекин“. Сигурно сте познали на нея стаята с балкона в Чарнли. Аз… бих искала да притежавам тази картина. Била е продадена на вас. — Тя замълча. — Мистър Сатъртуейт, имам причини, поради които искам тази картина. Бихте ли ми я препродали?
Мистър Сатъртуейт си помисли: „Това е истинско чудо.“ Докато говореше в слушалката, беше благодарен, че Аспасия Глен чува само едната част от разговора.
— Ако приемете подаръка ми, това ще ме направи много щастлив. — Чу зад себе си остро възклицание и бързо продължи: — Купих я за вас. Наистина. Но чуйте, скъпа Аликс, искам да ви помоля за една голяма услуга, ако обичате.
— Разбира се. Мистър Сатъртуейт, толкова съм ви благодарна.
Той добави:
— Бих искал да се отбиете у дома, сега.
След кратка пауза тя тихо отговори:
— Веднага идвам.
Мистър Сатъртуейт остави слушалката и се обърна към мис Глен.
Бързо и ядосано тя попита:
— За тази картина ли говорихте?
— Да — отговори мистър Сатъртуейт. — Дамата, на която я подарявам, ще дойде тук след няколко минути.
Изведнъж лицето на Аспасия Глен разцъфна с усмивка.
— Ще ми дадете ли възможност да я убедя да ми отстъпи картината?