— Да предположим, че не е било така — отвърна мистър Сатъртуейт. — Да предположим, че е бил точно там, където го е видял мистър Бристоу във въображението си — върху черните и бели плочи пред прозореца.
— Говорите глупости — намеси се полковник Монктън. — Ако е бил там, нямаше да го намерим в Дъбовия салон.
— Освен ако някой го е пренесъл там.
— А в такъв случай как щяхме да видим Чарнли да влиза в Дъбовия салон? — попита полковник Монктън.
— Но не сте видели лицето му, нали? — попита мистър Сатъртуейт. — Искам да кажа, видели сте само как един мъж в карнавален костюм влиза в Дъбовия салон…
— С перука и дрехи от брокат — уточни Монктън.
— Точно така. И сте го помислили за лорд Чарнли, защото момичето го е повикало по име.
— И защото, когато разбихме вратата след няколко минути, там беше само трупът на Лорд Чарнли. Не можете да избегнете това, Сатъртуейт.
— Не — съгласи се мистър Сатъртуейт обезкуражен. — Вярно… освен ако не е имало някакво скривалище.
— Не казахте ли нещо за нишата на проповедниците в онази стая? — вметна Франк Бристоу.
— О! — извика мистър Сатъртуейт. — Да предположим, че… — Той махна с ръка за тишина и вдигна другата си ръка към челото. Сетне бавно и колебливо заговори: — Имам една идея… може би е само идея, но мисля, че всичко съвпада. Да предположим, че някой е застрелял лорд Чарнли. Застрелял го е в стаята с балкона. После той… и още един човек… са завлекли трупа в Дъбовия салон. Оставили са го там с пистолета до дясната му ръка. Сега стигаме до следващата стъпка. Трябвало е да изглежда, че лорд Чарнли е извършил самоубийство и то без да буди никакво съмнение. Мисля, че това е могло да бъде направено много просто. Човекът, облечен в брокат и перука, преминава през залата към Дъбовия салон и някой, за да бъде всичко сигурно, го повиква като лорд Чарнли от площадката на стълбището. Той влиза, заключва и двете врати и стреля в дървената ламперия. В тази стая вече е имало дупки от куршуми, ако си спомняте, една повече не би била забелязана. После се скрива тихо в тайната ниша. Вратите са разбити и хората нахлуват вътре. Изглежда сигурно, че лорд Чарнли се е самоубил. Никой дори и не допуска друга хипотеза.
— Мисля, че това са глупости — възрази полковник Монктън. — Забравяте, че Чарнли е имал напълно достатъчен мотив за самоубийство.
— Писмо, открито по-късно — отвърна мистър Сатъртуейт. — Лъжливо, жестоко писмо, написано от много умна и безскрупулна млада актриса, която искала един ден самата тя да стане лейди Чарнли.
— Искате да кажете, че…
— Искам да кажа, че момичето е действало заедно с Хюго Чарнли — отвърна мистър Сатъртуейт. — Разбирате ли, Монктън, всички знаят, че този човек е бил негодник. Мислел, че със сигурност ще наследи титлата. — Той рязко се обърна към лейди Чарнли. — Как се казваше момичето, което е написало онова писмо?
— Моника Форд — промълви лейди Чарнли.
— Монктън, Моника Форд ли повика лорд Чарнли от площадката на стълбите?
— Да, сега като го споменахте, май тя беше.
— О, това е невъзможно — възкликна лейди Чарнли. — Аз… аз се срещнах с нея. Тя ми каза, че е истина. Видях я само веднъж по-късно, но със сигурност не може да се е преструвала през цялото време.
Мистър Сатъртуейт погледна през стаята към Аспасия Глен.
— Мисля, че би могла — тихо възрази той. — Мисля, че тя има голяма артистична дарба.
— Има само едно, с което не сте успели да се справите — каза Франк Бристоу. — На пода на стаята с балкона би трябвало да има кръв. Със сигурност е имало. Не биха могли да я почистят в бързината.
— Така е — призна мистър Сатъртуейт, — но биха могли да направят нещо… нещо, което да им отнеме само една-две секунди… да хвърлят върху кръвта килима от Бухара. Никой не е виждал килима от Бухара в стаята с балкона преди онази нощ.
— Сигурно сте прав — отвърна Монктън, — но все пак онези петна кръв е трябвало да бъдат почистени по-късно…
— Да — съгласи се мистър Сатъртуейт, — по-късно през нощта. Една жена с парцал и леген би могла да слезе по стълбите и да почисти кървавите петна доста лесно.
— Ами ако някой я види?
— Не би имало значение — отговори мистър Сатъртуейт. — Сега говоря за нещата, както са били. Казах „жена с парцал и леген“. Но, ако бях казал „Плачещата дама със сребърната кана“, — биха я взели за нея. — Той стана и се приближи до Аспасия Глен. — Точно това сте направили, нали? — попита той. — Сега ви наричат „Жената с шала“, но през онази нощ сте изиграли първата си роля — Плачещата дама със сребърната кана. Затова съборихте чашата с кафето от масата преди малко. Изплашили сте се, когато сте видели картината. Помислили сте си, че някой знае.