Глава X
Птицата със счупеното крило
Мистър Сатъртуейт погледна през прозореца. Дъждът не спираше. Той потръпна. Помисли си, че малко къщи в провинцията са наистина добре отоплени. Мисълта, че само след няколко часа ще се носи към Лондон, го ободряваше. За човек, минал шестдесетте, Лондон наистина беше най-доброто място.
Чувстваше се малко стар и сантиментален. Повечето от участниците в домашното тържество бяха толкова млади. Четирима от тях тъкмо бяха отишли в библиотеката, за да проведат един сеанс. Бяха му предложили да се присъедини към тях, но той отказа поканата. Не откриваше никакво забавление в монотонното изброяване на буквите от азбуката и в безсмислените словосъчетания, които най-често се получаваха в резултат.
Да, Лондон беше най-подходящото място за него. Беше доволен, че отклони предложението на Мадж Кийли, когато тя преди половин час се обади да го покани в Лейдъл. Наистина младата дама е много чаровна, но в Лондон той се чувстваше най-добре.
Мистър Сатъртуейт отново потръпна и си спомни, че огънят в библиотеката обикновено гореше силно. Отвори вратата и внимателно се вмъкна в затъмнената стая.
— Ако няма да ви преча…
— „Н“ ли беше или „М“? Трябва да преброим отново. Не, разбира се, че не, мистър Сатъртуейт. Знаете ли, случват се страшно вълнуващи неща. Духът твърди, че се казва Ада Спиърс, а Джон ще се ожени за някоя си на име Гладис Бън в най-скоро време.
Мистър Сатъртуейт седна в едно голямо меко кресло пред огъня. Клепачите му се спуснаха и той задряма. От време на време се пробуждаше и чуваше фрагменти от разговора.
— Не може да е ПАБЗЛ, освен ако не е руснак. Джон, ти мърдаш. Видях те. Като че ли се появи нов дух.
Отново задряма. После едно име го стресна и го извади от унеса.
— К-У-И-Н. Нали така?
— Да. Чукна веднъж за „Да“. Куин. Имате ли съобщение за някого тук? Да. За мен ли? За Джон? За Сара? За Евелин? Не… но тук няма никой друг. О! Може би е за мистър Сатъртуейт? Казва „да“. Мистър Сатъртуейт, съобщение за вас.
— Какво казва?
Мистър Сатъртуейт вече беше напълно буден и седеше изправен в креслото си с блеснали очи.
Масата се поклати и едно от момичетата започна да брои.
— Л-Е-Й… не може да бъде… няма никакъв смисъл. Никоя дума не започва с „Лей“.
— Продължавайте — каза мистър Сатъртуейт, а гласът му прозвуча толкова заповеднически, че му се подчиниха безпрекословно.
— Д-Е-Й-Д-Ъ-Л и завършва на Л… О! Това като че ли е всичко.
— Продължавайте.
— Кажете ни още нещо, моля ви.
Пауза.
— Като че ли няма нищо повече. Масата съвсем замря. Колко глупаво.
— Не — замислено отвърна мистър Сатъртуейт. — Не мисля, че е глупаво.
Той стана и излезе от стаята. Отиде направо до телефона. Скоро се свърза с търсения номер.
— Мога ли да говоря с мис Кийли? Мадж, вие ли сте, скъпа? Промених решението си и ако все още не е късно, бих приел любезната ви покана. Не се оказа толкова спешно да се върна в града, както си мислех. Да… да… ще дойда навреме за вечеря.
Затвори телефона. Набръчканите му бузи странно поруменяха. Мистър Куин… загадъчния мистър Харли Куин. Мистър Сатъртуейт преброи на пръсти случаите, в които беше срещал тази мистериозна личност. Там, където беше замесен мистър Куин, винаги нещо се случваше. Какво се беше случило или щеше да се случи в Лейдъл?
Каквото и да беше, там имаше работа за него, за мистър Сатъртуейт. По един или друг начин той щеше да изиграе активна роля. Беше сигурен.
Лейдъл беше голяма къща. Притежателят й, Дейвид Кийли, беше един от онези тихи мъже с незабележителна външност, които изглеждат като част от мебелировката. Но тяхната невзрачност нямаше нищо общо с умствената им мощ. Дейвид Кийли беше блестящ математик и бе написал книга, напълно неразбираема за деветдесет и девет на сто от човечеството. Но, като много други хора с блестящ интелект, той не притежаваше никаква физическа сила или магнетизъм. Вечно се шегуваха, че Дейвид Кийли е истински невидим. Прислужниците го подминаваха със салатата, а гостите забравяха да го поздравяват или да се сбогуват с него.
Дъщеря му Мадж беше много различна — хубава, стройна млада жена, преливаща от енергия и жизненост. Уравновесена, здрава и нормална, извънредно симпатична.
Тъкмо тя посрещна мистър Сатъртуейт при пристигането му.