— Колко мило от ваша страна, че все пак дойдохте.
— Вие бяхте любезна, че приехте да си променя решението. Мадж, скъпа, изглеждате много добре!
— О! Аз винаги съм добре.
— Да, знам. Но има нещо повече. Изглеждате… е, „разцъфтяла“ е думата, която бих употребил. Случило ли се е нещо, скъпа? Нещо… по-особено?
Тя се засмя и леко се изчерви.
— Това е ужасно, мистър Сатъртуейт. Винаги всичко отгатвате.
Той пое ръката й.
— Значи ето защо. Появил се е вашият принц.
Изразът беше старомоден, но Мадж не възрази. Тя харесваше старомодното държание на мистър Сатъртуейт.
— Да… така е. Но никой не бива да узнае. Това е тайна. Но нямам нищо против вие да знаете, мистър Сатъртуейт. Винаги сте толкова добър и отзивчив.
Мистър Сатъртуейт обичаше да е съпричастен към романтичните изживявания на другите. Беше истински сантиментален викторианец.
— Мога ли да попитам кой е щастливецът? Е, тогава само ще кажа, че се надявам да заслужава честта, която му оказвате.
„Бива си го стария мистър Сатъртуейт“ — помисли си Мадж.
— О! Мисля, че прекрасно ще се разбираме — отвърна тя. — Обичаме да правим едни и същи неща, а това е толкова важно, нали? Вкусовете ни си приличат и знаем всичко един за друг. Всъщност, отдавна се срещаме. Приятно е човек да се чувства така спокоен и сигурен, нали?
Несъмнено — съгласи се мистър Сатъртуейт. — Но опитът ме е научил, че човек не може да познава напълно някой друг. Това е част от чара и привлекателността на живота.
— Е, ще рискувам — засмя се Мадж и те се качиха да се преоблекат за вечеря.
Мистър Сатъртуейт се позабави. Не водеше със себе си камериер, а винаги малко се притесняваше да оставя непознати да разопаковат багажа му. Когато слезе, всички вече се бяха събрали и в съвременен стил Мадж само каза:
— А, ето го и мистър Сатъртуейт. Умирам от глад. Да влизаме.
Тя поведе гостите, придружена от висока, белокоса жена дама с невероятно излъчване. Имаше много ясен, твърде звучен глас, а лицето й беше изящно очертано и доста красиво.
— Здрасти, Сатъртуейт — каза мистър Кийли.
Мистър Сатъртуейт подскочи.
— Здравейте — отвърна той. — Извинете, не ви забелязах.
— Никой не ме забелязва — заяви тъжно мистър Кийли.
Влязоха. Масата беше ниска, овална и махагонова. Настаниха мистър Сатъртуейт между младата домакиня и едно ниско, мургаво момиче — сърдечно създание със силен глас и звънлив категоричен смях, който изразяваше по-скоро твърдата й решимост да се забавлява, отколкото някаква истинска веселост. Май се казваше Дорис и беше от онзи тип млади жени, които мистър Сатъртуейт най-малко харесваше. Смяташе, че за съществуването й липсва каквото и да било артистично оправдание.
От другата страна на Мардж седеше един около тридесетгодишен мъж, чиято прилика с белокосата жена издаваше, че са майка и син.
А до него… Мистър Сатъртуейт затаи дъх.
Не знаеше какво точно има в нея. Не беше красота. Беше нещо друго — нещо много по-фино и недосегаемо от красотата.
Тя слушаше доста скучноватия трапезен монолог на мистър Кийли с наведена леко настрани глава. Мистър Сатъртуейт остана с впечатлението, че тя сякаш не присъстваше в стаята. Беше някак си много по-нематериална от всички останали, насядали около овалната маса. Имаше нещо красиво в лекия страничен наклон на тялото й — нещо повече от красиво. Тя вдигна глава. Очите й за момент срещнаха погледа на мистър Сатъртуейт през масата и търсената дума изведнъж изскочи в главата му.
Приказна — ето каква беше тя. В нея имаше нещо омагьосващо. Сякаш беше едно от онези създания, които са само наполовина хора — една от Тайните обитатели на подземното царство. Край нея всички други изглеждаха прекалено истински…
Но в същото време по някакъв начин тя будеше съжаление в него. Като че ли тази приказност я ограничаваше. Той потърси подходящата фраза и я откри.
— Птица със счупено крило — промълви мистър Сатъртуейт.
Доволен, той се върна мислено към размислите си върху ръководствата за млади момичета. Надяваше се, че младата Дорис не е забелязала разсейването му. Когато тя се обърна към човека от другата й страна, мистър Сатъртуейт се обърна към Мадж.
— Коя е дамата, седнала до баща ви? — попита той тихо.
— Мисис Греъм ли? О, не, това е Мейбъл. Не я ли познавате? Мейбъл Ансли. По баща Клайдсли. От нещастната фамилия Клайдсли.