Той се сепна. Нещастните Клайдсли. Сега си спомни. Братът се беше застрелял, сестрата се беше удавила, друг беше загинал при земетресение. Странно обречено семейство. Това момиче сигурно беше най-младата му издънка.
Мислите му бяха внезапно прекъснати. Ръката на Мадж докосна неговата под масата. Всички останали разговаряха. Тя леко наклони глава наляво.
— Това е той — промълви тихо.
Мистър Сатъртуейт кимна бързо в знак на разбиране. Значи този млад мъж Греъм беше избраникът на Мадж. Е, ако се съди по външността, тя едва ли би могла да направи по-добър избор, а мистър Сатъртуейт беше тънък наблюдател. Приятен, общителен, леко небрежен млад мъж. Щяха да бъдат хубава двойка. Никой от тях не се занимаваше с глупости. Добри, здрави, възпитани млади хора.
Животът в Лейдъл протичаше по старомодните правила. Дамите напуснаха първи трапезарията. Мистър Сатъртуейт се приближи до Греъм и го заговори. Преценката му за младия мъж се потвърди. Но имаше нещо, което му се стори малко несъответстващо на неговия тип. Роджър Греъм беше разсеян. Умът му като че ли витаеше далеч, ръката му трепереше, докато оставяше чашата си на масата.
„Има нещо наум — забеляза проницателно мистър Сатъртуейт. — Не е толкова важно, колкото той си мисли, осмелявам се да предположа. Все пак се чудя какво ли е.“
Мистър Сатъртуейт имаше навика да пие по една-две таблетки за храносмилане след ядене. Тъй като беше пропуснал да ги донесе със себе си, отиде до стаята си, за да ги вземе.
По обратния път надолу към дневната мина по дългия коридор на приземния етаж. Около средата му се намираше една стая, известна като стаята с балкона. Мистър Сатъртуейт погледна на минаване през отворената врата и спря рязко.
В стаята струеше лунна светлина. Решетките на прозорците от ковано желязо й придаваха странен симетричен десен. На ниската рамка на прозореца седеше една фигура, наклонена леко настрани и тихо подръпваща струните на укелеле — не в ритъма на джаза, а много по-стара мелодия — като тропот на вълшебни коне, препускащи по приказни хълмове.
Мистър Сатъртуейт стоеше омагьосан. Тя беше облечена в рокля от тъмносин шифон, толкова набрана, че приличаше на птичи пера. Беше се привела над инструмента и тихо припяваше.
Той влезе в стаята — бавно, стъпка по стъпка. Беше близо до нея, когато тя вдигна поглед и го видя. Направи му впечатление, че тя не трепна, нито се изненада.
— Надявам се, че не ви преча — започна той.
— Моля, седнете.
Той седна наблизо на един полиран дъбов стол. Тя тихо си затананика.
— Тази вечер въздухът като че ли е изпълнен с магия — отбеляза тя. — Не мислите ли?
— Да, наоколо има много магия.
— Поискаха да им посвиря малко — обясни тя. — Но, докато минавах оттук си помислих, че ще е така прекрасно да поседя сама тук… в тъмнината, на тази лунна светлина.
— Е, тогава да… — понечи да се изправи мистър Сатъртуейт, но тя го задържа.
— Не си тръгвайте. Вие точно не ме смущавате. Чудно, но е така.
Той отново седна.
— Странна вечер беше — каза тя. — Късно този следобед се разхождах в гората и срещнах един човек, много особен човек — висок и мургав като изгубена душа. Слънцето залязваше и светлината му през дърветата му придаваше вид на Арлекин.
— О! — Мистър Сатъртуейт се наведе напред. Интересът му внезапно се събуди.
— Исках да поговоря с него… той… той ми изглеждаше така познат. Но го загубих сред дърветата.
— Мисля, че го познавам — отвърна мистър Сатъртуейт.
— Така ли? Той е… интересен човек, нали?
— Да, интересен е.
Настъпи пауза. Мистър Сатъртуейт беше озадачен. Чувстваше, че трябва да направи нещо, но не знаеше какво. Но сигурно… сигурно имаше нещо общо с това момиче. Той започна малко неловко:
— Понякога — когато човек е нещастен — иска да се скрие…
— Да. Така е. — Тя изведнъж бързо заговори: — О, разбирам какво имате предвид. Но грешите. Точно обратното е. Исках да бъда сама, защото съм щастлива.
— Щастлива ли?
— Ужасно щастлива.
Говореше доста тихо, но мистър Сатъртуейт изведнъж се стресна. Дали това момиче с думите, че е щастливо, имаше предвид същото, което Мадж Кийли влагаше в тези думи? Щастието за Мейбъл Ансли означаваше нещо като интензивен и пламенен екстаз… нещо, което не беше само човешко, а повече от човешко. Той леко се отдръпна.