— Аз… аз не знаех… — заекна той.
— Разбира се. Не бихте могли. Защото то още… не се е случило… аз още не съм щастлива… но ще бъда. — Тя се наведе напред. — Знаете ли какво е да стоиш сред гората, голяма гора с тъмни сенки и плътно заобикалящите отвсякъде дървета… гора, от която може никога да не излезеш… и изведнъж, точно пред себе си, да видиш страната на своите мечти, блестяща и прекрасна… само трябва да излезеш от гората и тъмнината и ще я откриеш…
— Толкова много неща изглеждат прекрасни — отбеляза мистър Сатъртуейт, — преди да ги достигнем. Някои от най-грозните неща на света понякога ни изглеждат много красиви…
Чуха се стъпки. Мистър Сатъртуейт обърна глава. Млад, светлокос мъж с глуповато, безизразно лице стоеше на вратата. Беше онзи, който мистър Сатъртуейт почти не забеляза на масата за вечеря.
— Чакат те, Мейбъл — каза той.
Тя стана. Онова изражение беше изчезнало от лицето й. Гласът й беше равен и спокоен.
— Идвам, Джерард — каза тя. — Говорех си с мистър Сатъртуейт.
Тя излезе от стаята и мистър Сатъртуейт я последва. Погледна през рамо, докато излизаше и улови изражението по лицето на съпруга й. Жаден, отчаян поглед.
„Омагьосан е — помисли си мистър Сатъртуейт. — И го усеща. Горкият… горкият.“
Дневната беше добре осветена. Мадж и Дорис Коулс я засипаха с упреци.
— Мейбъл, къде се губиш… откога те чакаме!
Тя седна на една ниска табуретка, настрои укелелето и запя. Всички запяха с нея.
„Как е възможно — помисли си мистър Сатъртуейт — да се пишат толкова много идиотски песни за «Моята любима».“
Но трябваше да признае, че синкопираните сърцераздирателни мелодии бяха все пак вълнуващи. Макар че, разбира се, не можеха да се мерят със старомодния валс.
Въздухът силно се задими. Синкопираният ритъм продължаваше.
„Няма разговори — мислеше ни мистър Сатъртуейт. — Няма хубава музика. Няма спокойствие.“ Искаше му се светът да не бе станал толкова шумен.
Изведнъж Мейбъл Ансли спря, усмихна му се през стаята и запя една песен на Григ.
„Моят лебед… моят любим…“
Беше една от любимите на мистър Сатъртуейт. Харесваше му нотката на неподправена изненада във финала.
„Дали е бил само лебед? Само един лебед?“
След това компанията се разпадна. Мадж предложи питиета, докато баща й взе изоставеното укелеле и започна разсеяно да подрънква на него. Компанията си пожела „лека нощ“ и се отправи към вратата. Всички говореха едновременно. Джерард Ансли се изплъзна незабелязано, изоставяйки другите.
Пред вратата на дневната мистър Сатъртуейт тържествено се сбогува с мисис Греъм. Имаше две стълбища. Едното — наблизо, а другото — накрая на дългия коридор. По него мистър Сатъртуейт се изкачи до стаята си. Мисис Греъм и синът й минаха по близкото стълбище, където вече ги беше изпреварил тихият Джерард Ансли.
— Най-добре си вземи укелелето, Мейбъл — посъветва я Мадж. — Иначе ще го забравиш на сутринта. Толкова рано ще трябва да тръгваш.
— Хайде, мистър Сатъртуейт — подкани го Дорис Коулс, като енергично го хвана за лакътя. — Който рано си ляга… и така нататък.
Мадж го хвана от другата страна и тримата се затичаха по коридора под звуците на смеха на Дорис. Застанаха на края, за да почакат Дейвид Кийли, който ги следваше доста по-бавно, като угасяше лампите по пътя си. Четиримата се качиха нагоре заедно.
На следващата сутрин мистър Сатъртуейт тъкмо се приготвяше да слезе на закуска, когато се чу тихо почукване на вратата и в стаята влезе Мадж Кийли. Лицето й беше мъртвешки бледо и цялата трепереше.
— О, мистър Сатъртуейт…
— Какво се е случило, детето ми? — Той я хвана за ръката.
— Мейбъл… Мейбъл Ансли…
— Да?
Какво се беше случило? Какво? Нещо ужасно — знаеше го. Мадж едва успяваше да говори.
— Тя… тя се е обесила снощи. От вътрешната страна на вратата си. О! Толкова е ужасно! Тя избухна в ридания.
Обесила се е. Невъзможно. Непонятно!
Той промълви няколко старомодни утешителни думи на Мадж и забърза надолу. Откри Дейвид Кийли, който изглеждаше разстроен и объркан.
— Обадих се в полицията, Сатъртуейт. Явно, трябваше да го направя. Така каза докторът. Тъкмо беше привършил с прегледа на… на… за бога, ужасно е! Сигурно е била ужасно нещастна… за да го направи по този начин… Странна беше тази нейна песен снощи. Лебедова песен, може би? Самата тя доста приличаше на лебед — на черен лебед.