— Да.
— Лебедова песен — повтори Кийли. — Като че ли вече го е била решила, а?
— Да… така изглежда… наистина изглежда така.
Той се поколеба. После помоли дали би могъл да види, ако, разбира се, не…
Домакинът му схвана недоизречената молба.
— Щом искате… забравих, че имате слабост към човешките трагедии.
Той го поведе по широкото стълбище. Мистър Сатъртуейт го последва. На горната площадка беше стаята на Роджър Греъм, а срещу нея, от другата страна на коридора, стаята на майка му. Вратата на последната беше открехната и през нея се процеждаше тънка струйка дим.
Мистър Сатъртуейт силно се изненада. Не допускаше, че мис Греъм е жена, която пуши толкова рано сутрин. Всъщност, смяташе, че тя изобщо не пуши.
Продължиха по коридора към предпоследната врата. Дейвид Кийли влезе в стаята и мистър Сатъртуейт го последва.
Стаята не беше много голяма и изглеждаше като обитавана от мъж. Една врата водеше към друго стая. Парче отрязано въже още се полюляваше от една кука високо на вратата. А на леглото…
Мистър Сатъртуейт застина за момент, вгледан в купчинката смачкан шифон. Направи му впечатление, че е набран и надиплен като перата на птица. А към лицето й изобщо не погледна.
Разгледа другата врата.
— Тази беше ли отворена?
— Да. Поне така казва прислужницата.
— Ансли ли е спал тук? Чул ли е нещо?
— Твърди, че не.
— Просто невероятно — промърмори мистър Сатъртуейт. Погледна обратно към леглото.
— Къде е той?
— Ансли ли? Долу, с доктора.
Слязоха долу и откриха, че полицейският инспектор е пристигнал. Мистър Сатъртуейт беше приятно изненадан, когато откри в него свой стар познат — инспектор Уинкфийлд Инспекторът се качи горе с лекаря. Няколко минути по-късно помоли всички посетители в къщата да се съберат в дневната.
Щорите бяха спуснати и цялата стая приличаше на погребална зала. Дорис Коулс изглеждаше изплашена и потисната. Непрекъснато триеше очи с носна кърпичка. Мадж беше стегната и решителна. Чувствата й вече бяха изцяло под контрол. Мисис Греъм беше сдържана и се владееше, както винаги. Лицето й беше сериозно и безизразно. Трагедията като че ли беше засегнала най-силно сина й. Той изглеждаше наистина съсипан тази сутрин. Дейвид Кийли, както обикновено беше незабележим.
Опечаленият съпруг седеше сам, малко по-настрани от другите. Изглеждаше някак замаян, като че ли още не можеше да осъзнае какво се е случило.
Мистър Сатъртуейт, външно невъзмутим, вътрешно изгаряше от важността на дълга, който му предстоеше да изпълни.
Инспектор Уинкфийлд, последван от доктор Морис, влезе и затвори вратата след себе си. Прочисти гърлото си и заговори:
— Много тъжен случай, наистина много тъжен. Необходимо е при дадените обстоятелства да задам на всеки по няколко въпроса. Сигурен съм, че няма да възразите. Ще започна с мистър Ансли. Простете за въпроса, сър, но заплашвала ли е някога съпругата ви, че ще посегне на живота си?
Мистър Сатъртуейт импулсивно понечи да отговори, но после се отказа. Имаше много време. По-добре да не говори твърде скоро.
— Не, не мисля.
Гласът му беше толкова странен и колеблив, че всички скришом го погледнаха.
— Като че ли не сте сигурен, сър?
— Да, сигурен съм. Никога.
— А според вас тревожило ли я е нещо?
— Не. Не съм забелязал.
— Значи не ви е казала нищо. Че се чувства потисната, например?
— Не, нищо.
Каквото и да си мислеше инспекторът, не го каза. Вместо това продължи следващия си въпрос.
— Ще опишете ли накратко какво се случи снощи?
— Ние… всички се качихме, за да си легнем. Заспах незабавно и не съм чул нищо. Писъкът на прислужницата ме събуди тази сутрин. Втурнах се съседната стая и намерих жена си… намерих я…
Гласът му секна. Инспекторът кимна.
— Да, да, достатъчно. Няма нужда да се задълбочаваме. Кога за последен път видяхте жена си снощи?
— Ами… долу.
— Долу ли?
— Да, всички излязохме заедно от дневната. Качих се направо горе, като оставих другите гости да разговарят в хола.
— И сте сигурен, че не сте виждал жена си повече? Не ви ли пожела „лека нощ“, когато се качи в спалнята си?