— Когато се е качила, вече съм спял.
— Но тя ви е последвала само няколко минути по-късно. Нали така, сър? — Той погледна Дейвид Кийли, който кимна.
— Половин час след като аз се качих, нея още я нямаше — каза упорито Ансли.
Погледът на инспектора се прехвърлиха върху мисис Греъм.
— Не е ли останала във вашата стая, за да си поговорите, госпожо?
Дали мистър Сатъртуейт си въобрази или мисис Греъм наистина направи кратка пауза преди с обичайната си спокойна убедителност да отговори:
— Не, качих се веднага в стаята си и затворих вратата. Нищо не съм чула.
— А вие казвате, сър — обърна се инспекторът отново към Ансли, — че сте заспали и не сте чули нищо. Междинната врата е била отворена, нали?
— Да… така ми се струва. Но жена ми може да е влязла в стаята си през другата врата от коридора.
— Дори да е така, сър, щяхте да чуете някакви звуци — хриптене, потрепване на токчета върху вратата…
— Не.
Това беше изречено от мистър Сатъртуейт, който заговори импулсивно, неспособен да се въздържи. Всички се обърнаха към него изненадани. Самият той се почувства нервен, започна да заеква и почервеня.
— Извинете, инспекторе. Но трябва да говоря. На погрешна следа сте — изцяло погрешна. Мисис Ансли не се е самоубила! Сигурен съм! Била е убита!
Възцари се мъртва тишина. После инспектор Уинкфийлд тихо попита:
— Какво ви кара да сте толкова уверен, сър?
— Аз… го чувствам. Много силно го чувствам.
— Но мисля, сър, че трябва да има нещо повече. Трябва да има някаква определена причина.
Разбира се, че имаше определена причина. Съществуваше тайнственото съобщение от мистър Куин. Но не можеше да го кажеш на полицейски инспектор. Мистър Сатъртуейт се огледа отчаяно, но не намери помощ.
— Снощи… когато разговаряхме, тя каза, че е много щастлива. Много щастлива. Точно така се изрази. Не приличаше на жена, която смята да извърши самоубийство. — Сетне триумфално добави: — Тя се върна в дневната да вземе укелелето си, за да не го забрави на сутринта. Това също не навежда на мисълта за самоубийство.
— Така е — призна инспекторът. — Действително е така. — Той се обърна към Дейвид Кийли. Взе ли укелелето горе със себе си?
Математикът се опита да си спомни.
— Мисля, че… да, взе го. Качи се нагоре с него в ръка. Спомням си, че я видях да завива по стълбите, преди да изгася лампата тук.
— О! — извика Мадж. Но сега то е тук.
Тя посочи драматично към масата, върху която беше укелелето.
— Странно — отбеляза инспекторът. Бързо прекоси стаята и натисна звънеца.
С кратко нареждане изпрати иконома да потърси прислужницата, чието задължение беше да разтребва стаите сутрин. Тя дойде и уверено отговори, че тази сутрин укелелето е било първата вещ, която е избърсала от праха.
Инспектор Уинкфийлд я освободи и после строго каза:
— Бих искал да говоря насаме с мистър Сатъртуейт, моля. Всички са свободни. Но никой да не напуска къщата.
Мистър Сатъртуейт заговори трескаво веднага щом вратата се затвори след другите.
— Сигурен съм, инспекторе, че държите случая изцяло в ръцете си. Изцяло. Току-що усетих, че… както казах, имам извънредно силното чувство, че…
Инспекторът вдигната ръка и го прекъсна:
— Прав сте, мистър Сатъртуейт. Дамата е била убита.
— Значи сте го знаели? — Мистър Сатъртуейт беше разочарован.
— Някои неща озадачиха доктор Морис. — Той погледна лекаря, който беше останал в дневната и потвърди думите му с кимване. — Направихме задълбочен преглед. Въжето около врата й не е било въжето, с което е била удушена. Нещо много по-тънко е причинило смъртта, нещо, подобно на жица. То направо се е врязало в плътта. Следата от въжето отгоре. Била е удушена и после обесена на вратата, за да се създаде впечатлението за самоубийство.
— Но кой…
— Да — каза инспекторът. — Кой? Това е въпросът. Какво ще кажете за съпруга, чиято спалня е в съседната стая, но не е пожелал „лека нощ“ на жена си и не е чул нищо? Бих казал, че не трябва да търсим далеч. Трябва да открием в какви отношения са били. Тук можете да ни бъдете полезен, мистър Сатъртуейт. Вие сте най-възрастният и можете да получите достъп до неща, до които ние не можем. Открийте какви са били отношенията между двамата.
— Не обичам… — започна мистър Сатъртуейт, вцепенявайки се.