— Няма да бъде първото убийство, в чието разкриване сте ни помогнали. Спомням си случая на мисис Стрейнджуейс. Вие имате нюх за тези неща, сър. Невероятен нюх.
Да, така беше. Той имаше нюх. Тихо отвърна:
— Ще направя всичко възможно, инспекторе.
Дали Джерард Ансли беше убил жена си? Дали? Мистър Сатъртуейт си спомни нещастния му вид предишната вечер. Той я обичаше… и страдаше. Страданието води мъжете към странни дела.
Но имаше и още нещо — някакъв друг фактор. Мейбъл беше казала за себе си, че излиза от гора — гледаше напред към щастието… не обикновено, рационално щастие… а нещо друго… пламенен екстаз…
Ако Джерард Ансли казваше истината, половин час след него Мейбъл все още не е била прибрала в стаята си. И все пак Дейвид Кийли я бе видял да изкачва стълбите. Имаше още две заети стаи в това крило — на мисис Греъм и на сина й.
На сина й. Но той и Мадж…
Сигурно Мадж би се досетила… Но Мадж не беше от досетливите. И все пак, нямаше дим без огън… Дим!
О! Сега си спомни. Струйката дим, процеждаща се през вратата на стаята на мисис Греъм.
Той пристъпи веднага към действия. Изкачи стълбите и влезе в стаята й. Беше празна. Затвори вратата след себе си и я заключи.
Приближи се към решетката на камината. Имаше купчинка от полуизгорели парченца хартия. Много внимателно ги разрови с пръст. Имаше късмет. В самия център бяха останали няколко недогорели парченца — парченца от писма…
Много несвързани фрагменти, но му казаха нещо ценно.
„Животът може да бъде прекрасен, Роджър скъпи. Никога не съм знаела… Целият ми живот беше сън, преди да те срещна, Роджър…“
„Мисля, че Джерард знае… Съжалявам, но какво мога да направя? Само ти си истински за мен, Роджър… Скоро ще бъдем заедно.“
„Какво ще му кажеш в Лейдъл, Роджър? Пишеш странни неща… но аз не се страхувам…“
Много внимателно мистър Сатъртуейт сложи парченцата в един плик, който взе от писалището. Отиде до вратата и я отключи. Отвори я и се отзова лице в лице с мисис Греъм.
Беше неловък момент и за миг мистър Сатъртуейт се зачуди как да постъпи, но направи онова, което вероятно беше най-доброто — подходи към ситуацията прямо…
— Претърсих стаята ви, мисис Греъм. Открих нещо — няколко недоизгорени писма.
Полъх на паника премина по лицето й и отмина бързо, но все пак се беше появил.
— Писма от мисис Ансли до сина ви.
Тя се поколеба за момент. После тихо каза:
— Така е. Помислих, че е най-добре да се изгорят.
— По каква причина?
— Синът ми е сгоден. Тези писма… ако получат гласност поради самоубийството на бедното момиче… биха могли да причинят много грижи и болка.
— Синът ви би могъл да изгори сам писмата.
Тя нямаше готов отговор. Мистър Сатъртуейт се възползва от предимството си.
— Открили сте тези писма в стаята му, донесли сте ги тук и сте ги изгорили. Защо? Страхували сте се, мисис Греъм.
— Нямам навика да се страхувам, мистър Сатъртуейт.
— Не… но в случая е имало опасност.
— Опасност ли?
— Синът ви е можело да бъде арестуван… за убийство.
— Убийство!
Видя как лицето й пребледня. Той бързо продължи:
— Чули сте мисис Ансли да влиза в стаята на сина ви снощи. Дали вече й е бил казал за годежа си? Не, мисля, че не. Тогава й го е съобщил. Скарали са се и той…
— Това е лъжа!
Толкова бяха погълнати в словесния си дуел, че не чуха стъпките. Роджър Греъм беше се приближил зад тях незабелязано.
— Всичко е наред, майко. Не се тревожи. Елате в моята стая, мистър Сатъртуейт.
Мистър Сатъртуейт го последва в стаята му. Мисис Греъм се обърна и не се опита да ги придружи. Роджър Греъм затвори вратата.
— Слушайте, мистър Сатъртуейт. Мислите, че съм убил Мейбъл. Мислите, че съм я удушил… тук… и съм я завлякъл до стаята, където съм я обесил на онази врата… по-късно, когато всички заспят?
Мистър Сатъртуейт се взря в него. После изненадващо отвърна: — Не, не мисля така.
— Слава богу. Не бих могъл да убия Мейбъл. Аз… аз я обичах. Или не? Не знам. Това е загадка, която не мога да обясня. Привързан съм към Мадж — винаги съм бил. Тя е толкова добро момиче. Подхождаме си. Но Мейбъл беше различна. Аз бях… не мога да го обясня… като омагьосан. Мисля… мисля, че се страхувах от нея.
Мистър Сатъртуейт кимна.