— Случайно донесох малко бисквити и блокче шоколад на борда със себе си — каза херцогинята. — Когато разбрах, че няма да поднесат вечеря, дадох повечето на нея. По-низшите класи винаги вдигат такъв шум, ако се наложи да минат без едно ядене.
С триумфален вик спускането на трапа беше завършено. Носачите, приличащи на шайка бандити от музикална комедия, се втурнаха на борда и изтръгнаха ръчния багаж на пътниците с груба сила.
— Елате, Сатъртуейт — подкани го херцогинята. — Искам гореща вана и кафе.
Същото искаше и мистър Сатъртуейт. Но не успя напълно да осъществи желанието си. В хотела ги посрещна кланящият се управител, който им показа стаите. До тази на херцогинята имаше баня. Мистър Сатъртуейт обаче беше насочен към една баня, която като че ли беше към нечия чужда спалня. Вероятно беше неоснователно да се очаква, че толкова рано сутринта водата ще бъде гореща. По-късно пи силно черно кафе, сервирано в каничка без дръжка. Щорите бяха вдигнати, прозорецът на неговата стая бе широко отворен и хладният утринен въздух нахлуваше с аромата си. Замайващ синьо-зелен ден. Келнерът долу оживено махаше с ръка, за да привлече вниманието им към гледката.
— Аячо! — обяви той тържествено. — Най-красивото пристанище на света!
И си тръгна бързо.
Докато гледаше яркосиния залив и снежните планини зад него, мистър Сатъртуейт почти беше склонен да се съгласи с него. Довърши кафето си, легна на леглото и заспа дълбоко.
На закуска херцогинята беше в прекрасно настроение.
— Тъкмо от това имате нужда, Сатъртуейт — каза тя. — Измъкнете се от този ваш прашен старчески свят. — Тя огледа през лорнета си стаята. — Какво виждат очите ми! Та това е Наоми Карлтън Смит!
Посочи едно момиче, което седеше само на маса до прозореца. Момиче със закръглени рамене, което седеше приведено. Роклята й сякаш беше ушита от някакъв кафяв чувал. Черна й коса висеше несресана на кичури.
— Художничка? — попита мистър Сатъртуейт.
Винаги успяваше да класифицира хората.
— Точно така — отвърна херцогинята. — Или поне се смята за такава. Мислех, че се мотае в някоя забутана част на земното кълбо. Бедна като църковна мишка, горда като Луцифер и с бръмбари в главата като всички от рода Карлтън Смит. С майка й сме първи братовчедки.
— Значи е от рода Ноултън?
Херцогинята кимна и без да чака подканяне продължи:
— Тя сама си е най-злият враг. А е умно момиче. Замеси се с един крайно неблагонадежден младеж. Един от онези творци от Челси. Пишеше пиеси, поеми или някакви други упадъчни съчинения. Никой не ги четеше, разбира се. После открадна нечии бижута и го хванаха. Не помня колко му дадоха. Мисля, пет години. Но сигурно си спомняте? Беше миналата зима.
— Миналата зима бях в Египет — обясни мистър Сатъртуейт. — В края на януари се разболях доста сериозно от грип и лекарите настояха да замина за Египет. Пропуснах много неща.
В гласа му се долови нотка на истинско съжаление.
— Момичето ми изглежда потиснато — заяви херцогинята, като вдигна още веднъж лорнета си. — Не мога да го позволя.
На излизане тя спря до масата на мис Карлтън Смит и потупа момичето по рамото.
— Е, Наоми, ти като че ли не ме помниш?
Наоми се изправи неохотно на крака.
— Да, помня ви. Видях ви да влизате. Помислих си, че едва ли ще ме познаете.
Тя бавно провлачваше думите с пълно безразличие.
— Когато привършиш обяда си, ела да поговорим на терасата — заповяда херцогинята.
— Добре.
Наоми се прозя.
— Шокиращи маниери — каза херцогинята на мистър Сатъртуейт, изнасяйки се величествено. — Всички от фамилията Карлтън Смит са такива.
Изпиха кафето си навън на слънце. Бяха седели около шест минути, когато Наоми Карлтън Смит бавно излезе от хотела и се присъедини към тях. Тръшна на един стол с неприлично протегнати напред крака.
Странно лице, с тази остра брадичка и хлътнали сиви очи. Умно, нещастно лице — лице, което беше на косъм от красотата.
— Е, Наоми — започна нетърпеливо херцогинята. — С какво се занимаваш?
— О, не знам. Само убивам времето.
— Рисуваш ли?
— По малко.
— Покажи ми нещо.
Наоми се ухили. Властният маниер на херцогинята само я забавляваше. Влезе в хотела и излезе отново с портфолиото си.
— Няма да ги харесате, херцогиньо — предупреди тя. — Говорете, каквото си искате. Няма да ме обидите.